Робин Хоб - Мисията на шута

Остави ме да вляза пръв. Макар да знаех кой е вътре, все още бях нащрек, докато пристъпвах към вратата. Това не беше случайно. Беше ме издирила. Защо? Какво искаше?

— Славея — казах, щом отворих. Тя се обърна към мен, държеше котлето за чай. Очите й бързо ме огледаха, спряха се на моите и:

— Фиц! — извика тя щастливо и се хвърли към мен. Прегърна ме, а след миг и аз я обгърнах с ръце. Притисна ме силно. Като повечето жени от Бък, беше дребничка и смугла, но жилава. Усетих го от силата на прегръдката й.

— Здравей — промълвих колебливо, загледан в тъмната й коса.

Тя вдигна лице към мен.

— Здравей? — повтори невярващо. Засмя се високо, като видя изражението ми. — Здравей?

Наведе се и остави котлето. После вдигна ръце, хвана лицето ми и ме придърпа надолу, за да ме целуне. Тъкмо бях влязъл от влагата и студа навън. Контрастът между това и топлотата на устните й бе изумителен, толкова изумителен, колкото че държах жена в прегръдката си и че и тя ме прегръщаше. Сякаш самият живот ме беше прегърнал отново. Мирисът й ме опияняваше. Заля ме топлина и сърцето ми заби лудо. Отдръпнах уста от нейната.

— Славея… — почнах.

— Не — прекъсна ме тя твърдо. Погледна над рамото ми, после ме задърпа към нишата за спане. Залитнах след нея, пиян от изненада. Тя спря до леглото ми и си разкопча блузата. Аз я зяпнах онемял, а тя се засмя и почна да развързва връзките на ризата ми. — Не говори! — Сложи пръст на устните ми. После хвана премръзналата ми ръка и я постави на едната си гола гърда.

В този момент Нощни очи избута вратата с рамо и влезе. Студ нахлу в топлата стая като мъгла. За миг той само ни погледна. После отръска влагата от козината си. Беше ред на Славея да замръзне.

— Вълкът. Бях забравила… Още ли си го имаш?

— Още сме заедно. Разбира се. — Понечих да вдигна ръка от гърдата й, но тя я стисна и я задържа там.

— Нямам нищо против. Макар че… — Изглеждаше притеснена. — Трябва ли да… да е тук?

Нощни очи се отръска отново. Погледна към Славея и настрани. Студът в стаята не беше само заради зейналата врата. Месото ще изстине и ще се вкочани, ако те чакам.

Тогава не чакай , отвърнах му жегнат.

Той се изниза в мъглата навън. Усетих го как затвори ума си за нас. Ревност или учтивост? Затръшнах вратата, но останах до нея, притеснен от реакцията на Нощни очи. Ръцете на Славея ме обгърнаха отзад. Когато се обърнах, видях, че е гола. Сливането ни бе като бавно спускащ се здрач.

Сега, докато си спомнях случилото се тогава, се замислих дали не го е била замислила от самото начало. Вероятно не. Беше взела тази част от живота ми с не повече мисъл, отколкото щеше да задели, за да си откъсне боровинки край пътя. Там е и те са сладки, защо да не ги хапне? Бяхме станали любовници без никакво „обичам те“, сякаш лягането ни в една постеля бе неизбежно. Обичах ли я? Обичах ли я, след всичките й идвания и заминавания от живота ми?

Да си мисля за тези неща бе толкова ужасно, колкото да държа вещите, които Сенч бе донесъл от стария ми живот. Някога подобни мисли бяха изглеждали толкова важни за мен. Въпроси за обич, за чест и за дълг… Обичах Моли, а Моли дали ме обичаше? Обичах ли я повече, отколкото своя крал, по-важна ли беше тя за мен от дълга ми? Като млад се измъчвах от тези въпроси… но със Славея никога досега не си ги бях задавал.

Но както винаги отговорите се изплъзваха. Обичах я, но не като човек, когото грижливо съм избрал, за да сподели живота ми, а като позната част от съществуването ми. Да я изгубя щеше да е все едно да изгубя огнището от стаята си. Започнал бях да разчитам на пресекливата й топлина. Знаех, че трябва да й кажа, че не мога да продължавам така. Страхът, който изпитвах, ми напомни как се беше проточило времето и как бях стегнал душата си срещу лечителя, измъкващ стрелата от гърба ми. Изпитвах същото сковаващо предчувствие за голямата болка, която щеше да последва.

Чух шумоленето в постелята — Славея се събуждаше. Стъпките й по пода зад мен бяха леки. Не се обърнах към нея, докато наливах водата за чая. Внезапно усетих, че не мога да я погледна. Но тя не дойде при мен и не ме докосна. След кратко мълчание каза:

— Аха. Хеп ти е казал.

— Да — отвърнах хладно.

— И ти си решил да позволиш това да разруши всичко между нас.

Като че ли нямаше отговор на това. В гласа й се надигна гняв.

— Променил си името си, но след всички тези години не си променил характера си. Том Беджърлок е същият тесногръд моралист, какъвто беше и Фицрицарин Пророка.