Робин Хоб - Мисията на шута

— Недей — предупредих я, не заради тона, а заради старото си име. През цялото време бяхме полагали големи усилия Хеп да ме знае само като Том. Знаех, че сега тя го казва на глас не случайно, а като напомняне, че държи в ръце тайните ми.

— Няма — увери ме тя, но гласът й беше като нож, прибран в кания. — Само ти напомням, че водиш два живота и ги водиш много добре. Защо недоволстваш, че го правя и аз?

— За мен не е така. Това е единственият живот, който имам. Просто се опитвам да постъпя спрямо съпруга ти така, както бих искал друг да постъпи спрямо мен. Или ще ми кажеш, че той знае за мен, но му е все едно?

— Точно обратното. Не знае и поради това му е все едно. Ако огледаш нещата внимателно, ще видиш, че резултатът е същият.

— Не и за мен.

— Е, за известно време беше и за теб. Докато Хеп не реши да развали всичко. Натрапил си суровите си стандарти на поредния младеж. Сигурно много се гордееш с това, че си отгледал поредния моралистичен, задръстен от предразсъдъци пуритан като себе си. — Думите й плющяха като шамари през лицето ми. Тя крачеше сърдито из стаята и хвърляше вещите си на купчина. Най-сетне се обърнах да я погледна. Беше зачервена, с разрошена от съня коса. И облечена само с ризата ми. Стигаше до средата на бедрата й. Спря, когато се обърнах да я погледна, и впи поглед в мен. Изпъна се, сякаш за да се увери, че ще видя всичко, което отказвах да видя. — Кого наранява това?

— Твоя съпруг, ако го чуе — отвърнах кротко. — Хеп каза, че бил благородник. Клюката може да навреди на такъв човек повече от нож. Помисли за честта му, за честта на дома му. Не го превръщай в стар глупак, вързал се с палава по-млада жена…

— Стар глупак? — Тя ме погледна озадачено. — Не… Хеп ли ти каза, че е стар?

Усетих, че губя почва.

— Каза, че бил… внушителен…

— Внушителен — да, но стар — едва ли. Тъкмо обратното. — Усмихна се странно, горда и в същото време — смутена. — Той е на двадесет и четири, Фиц. Великолепен танцьор и силен като млад бик. Какво си помисли? Че съм се продала да топля леглото на някакъв грохнал благородник?

Точно това си бях помислил.

— Ами…

Тя изведнъж стана предизвикателна, сякаш я бях подценил.

— Той е обаятелен и чаровен и би могъл да си избере, която жена пожелае. Избра мен. И аз, по свой начин, да, наистина го обичам. Кара ме да се чувствам млада и желана, и способна на истинска страст.

— Аз как те карам да се чувстваш? — попитах неволно, с тих глас. Знаех, че това ще предизвика още болка, но не можах да се сдържа.

За миг това я обърка.

— Уютно — каза после, без изобщо да помисли за моите чувства. — Приета и желана. — Изведнъж се усмихна и усмивката й ме жегна. — Щедра. Давам ти онова, което не би ти дал никой друг. И повече дори. Земна и дръзка, като ярка пойна птица, дошла да навести сиво орешарче.

— Точно това беше. — Извърнах очи от нея, към прозореца. — Но повече не, Славея. Никога вече. Може би си мислиш, че животът ми е нещо жалко, но си е мой. Няма да крада трохите от трапезата на друг мъж. Толкова гордост поне имам.

— Не можеш да си позволиш точно такава гордост — каза тя грубо и прибра косата си назад с две ръце. — Огледай се, Фиц. Дванайсет години сам, и какво имаш? Една колиба в гората и няколко кокошки. Какво си имаш за цвят, за топлина или сладост? Само мен. Може би е само ден-два от живота ми, и то рядко, но аз съм единствената истинска личност в твоя живот. — Гласът й стана още по-твърд. — Трохите от трапезата на друг са по-добре от глада. Ти се нуждаеш от мен.

— Имам Хеп. И Нощни очи — натъртих хладно.

Тя изсумтя пренебрежително.

— Едно сираче, което аз ти доведох, и един грохнал от старост вълк.

Пренебрежението й към тях не само ме оскърби, но ме принуди да осъзная колко различно възприемаме нещата двамата. Предполагам, че ако бяхме живели заедно, ден след ден, такива разногласия щяха да се проявят много отдавна. Кратките моменти, които бяхме споделяли заедно, не бяха за философски дискусии нито дори за практически съображения. Бяхме се събирали, когато тя решеше да сподели леглото и масата ми. Беше спала, беше яла и пяла, и беше гледала как върша нещата в живота си, който не споделяше. Дребните разногласия, които имахме, биваха забравяни между едно гостуване и следващото. Беше ми довела Хеп все едно, че е улично коте и оттогава не беше и помислила в какво може да се превърнем един за друг. Тази свада беше не само краят на онова, което споделяхме, но и разкриваше, че общите неща между нас всъщност са твърде малко. Почувствах се два пъти по-опустошен от това. Горчиви думи от един предишен живот се върнаха в ума ми. Шутът ме беше предупредил: „Тя не изпитва истинска привързаност към Фиц, знаеш ли, само това, че може да каже, че е познавала Фицрицарин“. Може би, въпреки всички тези години, които бяхме споделили, това все още беше вярно.