Робин Хоб - Мисията на шута

Задържах езика зад зъбите си от страх за всичко, което можех да кажа. Мисля, че тя погрешно изтълкува мълчанието ми като разколебана решителност. Изведнъж вдиша дълбоко. Усмихна ми се уморено.

— О, Фиц. Нуждаем се един от друг по начин, който никой от двама ни не иска да признае. — Въздъхна. — Направи закуска, а? Аз ще се облека. Нещата винаги изглеждат най-лоши сутрин на празен стомах.

Обзе ме фаталистично търпение. Подредих нещата за закуска, докато тя се обличаше. Знаех, че съм стигнал до решението си. Думите на Хеп предната нощ все едно бяха угасили свещ вътре в мен. Толкова дълбоко се бяха променили чувствата ми към Славея. Седнахме заедно на масата. Тя се опитваше да се държи така, че всичко да изглежда както преди, но аз продължавах да мисля. Това може би беше последният път, когато ще я гледам как разбърква чая си, за да изстине, и как размахва комата хляб, докато говори. Оставих я да говори, а тя дърдореше за несъществени неща, опитваше се да прикове интереса ми към „страшно“ важни неща: къде се канела да замине сега, какво била носила лейди Добрина по еди-какъв си повод. Колкото повече говореше, толкова по-отдалечена ми изглеждаше. Докато я наблюдавах, имах престранното усещане за нещо забравено, нещо липсващо. Тя си взе парче сирене и започна да отхапва ту от него, ту от къшея хляб.

Внезапно ме осени нещо, процеди се в ума ми като капка студена вода, потекла по гръбнака.

— Ти си знаела, че Сенч ще дойде да ме види.

С частица от секундата закъснение тя повдигна вежди изненадано.

— Сенч? Тук?

Това бяха навици на ума, които си мислех, че съм зарязал. Мисловни похвати, на които така усърдно ме беше учил наставникът ми в часовете между свечеряване и разсъмване през годините на младостта ми. Способ да се отсяват факти и след това да се сглобяват, тренировка, която позволява на ума да прави бързи скокове към заключения, които не са преки изводи. Започваш с просто наблюдение. Славея не беше казала нищо за сиренето. Всякакво сирене беше лукс за момчето и мен, да не говорим за чудесно зряло сирене като това. Трябваше да е изненадана, че го вижда на масата ми, но не беше. Нищо не беше казала за брендито от Сандседж предната нощ. Защото нито едното, нито другото я беше изненадало. Бях изумен и същевременно зарадван, по един ужасяващ начин, как бързо прескача умът ми от една точка на друга, докато изведнъж не видях неизбежния пейзаж, който очертаваха фактите.

— Никога досега не беше предлагала да заведеш Хеп някъде. Взе момчето до Бъкип, та Сенч да ме завари сам. — Единственото възможно заключение от това ме смрази. — В случай, че се наложи да ме убие. Нямаше да има никакви свидетели.

— Фиц! — прекъсна ме с укор тя, ядосана и в същото време — стъписана.

Почти не я чух. След като камъчетата на мисълта бяха започнали да подскачат, неизбежно следваше лавината от заключения.

— Всичките тези години. Всичките ти гостувания. Била си неговите очи, нали? Я ми кажи, Бърич и Копривка също ли ги проверяваше по няколко пъти годишно?

Погледна ме хладно, без да отрече нищо.

— Трябваше да ги издиря. Да дам конете на Бърич. Ти поиска да го направя.

Да. Умът ми работеше трескаво. Конете бяха чудесен повод. Бърич щеше да откаже всякакъв друг дар. Но Огън по право си беше негов, дар от Искрен. А Славея му беше казала, че кралицата му е изпратила и кончето на Сажда като благодарност за службата му на Пророците. Гледах я и чаках да чуя останалото. Тя беше менестрел. Обичаше да говори. Единственото, което трябваше да направя, бе да осигуря нужната тишина.

Тя остави хляба.

— Когато съм в района им, посещавам ги, да. А когато се връщам в Бъкип, ако Сенч знае, че съм била там, ме пита за тях. Точно както ме пита и за тебе.

— А Шута? Знаеш ли къде е той?

— Не. — Отговорът беше кратък и го приех за верен. Но тя беше менестрел и за нея силата на една тайна винаги беше в съобщаването й. Трябваше да добави: — Но мисля, че Бърич знае. Един-два пъти, когато им гостувах, имаше играчки, много по-хубави от всичко, което Бърич би могъл да си позволи за Копривка. Едната беше кукла, която много ми напомни за куклите на Шута. Друг път беше наниз от дървени мъниста, всички изрязани като малко човешко лице.

Това беше интересно, но се постарах да не го издам с очи. Зададох й пряко въпроса, който ме интересуваше най-много:

— Защо Сенч трябва да ме смята за заплаха за Пророците? Това е единствената причина, която може да го накара да си помисли, че трябва да ме убие.