Робин Хоб - Мисията на шута

Прекъснах я:

— Лисица домашен любимец?

— Не съвсем обикновен. Още по-подозрителното беше, че момичето не беше нито от благородно потекло, нито богато. Каква работа може да има едно селско дете с такова животно? Слуховете се разпространиха. Пилците на селяните край Тренъри пострадаха най-много, но последният удар беше, когато нещо се промъкнало в птичарника на лорд Делфин и си направило пир с неговите пойни птици и внесените от Дъждовитите планини кокошки. Той събрал ловците си и им казал да не се връщат без момичето и лисицата. И ловците ги хванали, пребили ги от бой и ги довели пред лорд Делфин. Момичето се кълняло, че това изобщо не е работа на лисицата му, кълняло се, че не е Осезаваща, но казваха, че когато започнали да мъчат звяра с нажежени железа, детето пищяло толкова силно, колкото и лисицата. След това, за да затвори кръга на доказателствата, Делфин заповядал да извадят ноктите от ръцете и краката на момичето — и лисицата също запищяла като нея.

— Чакай, чакай… — Думите й ме зашеметиха. Можех да си го представя прекалено добре.

— Ще довърша накратко. Двете умрели, бавно. Но на следващата нощ били избити още от пойните птици на Делфин, а един стар ловец казал, че е невестулка, не лисица, защото невестулката пие само кръвта, докато лисицата щяла да разкъса птиците на парчета. Мисля, че несправедливата й и най-вече жестока смърт вдигна Осезаващите срещу него. На другия ден едно от кучетата на Делфин му заръмжало и посегнало да го захапе. Делфин заповядал да убият и кучето, и момчето в кучкарника. Твърдял, че когато влязъл да обиколи конюшните си, всичките му коне въртели диво очи при преминаването му и свивали уши назад, цвилели и ритали стените на яслите. Заповядал да обесят две конярчета над вода и да ги изгорят. Твърдял, че в кухнята му започнали да влитат рояци мухи и всеки ден ги намирал умрели в храната си, и че…

Поклатих глава.

— Това са лудостите на човек с гузна съвест. Никой владеещ Осезанието, поне от тези, които познавам, не би могъл да направи такива неща.

Тя сви рамене.

— Тъй или иначе, хората проплакаха пред кралицата за справедливост, след като десетина от по-долните му слуги бяха изтезавани и убити. И тя изпрати Сенч.

Отпуснах се в стола и скръстих ръце на гърдите си. Тъй. Старият убиец все още беше носителят на правосъдието на Пророците. Зачудих се кой го е придружил да свърши тихата си работа.

— И какво стана? — попитах, все едно не знаех какво е станало.

— Сенч намери съвсем просто решение. По заповед на кралицата забрани на Делфин да държи коне, соколи, псета и каквито и да било животни или птици в имението си. Делфин не може да язди, да ловува със сокол, и изобщо да ловува. Сенч дори забрани и на него, и на всички, които живеят в замъка му, да ядат месо или риба в продължение на една година.

— Доста тягостно имение трябва да е станало.

— Сред менестрелите се говори, че никой повече не гостува на Делфин, освен ако много му се наложи, че слугите му са малобройни и навъсени и че е загубил всякакво уважение в средите на благородниците заради оскъдното гостоприемство, което може да предложи. А Сенч го принуди да плати кръвнина в злато не само на семействата на убитите слуги, но и на семейството на момичето с лисицата.

— Те взеха ли го?

— Семействата на слугите — да. Беше справедливо. Семейството на момичето-лисица го нямаше, умрели или избягали, никой не можеше или не искаше да каже кое. — Сви рамене. — Това уж трябваше да успокои нещата. Но произшествията започнаха да се умножават. Не само претърсванията за Осезаващи, но и отмъщенията, които Осезаващите нанасят на свой ред на мъчителите си.

Намръщих се.

— Не разбирам защо всичко това би трябвало да предизвика още бунтове сред Осезаващите. Според мен Делфин е бил наказан справедливо.

— А според някои по-сурово, отколкото заслужава, но Сенч беше непреклонен. И не се ограничи с това. Скоро след това всичките шестима херцози получиха свитъци от кралица Кетрикен, в които се казваше, че да си Осезаващ не е престъпление, освен ако Осезанието не се използва за зли цели. Пишеше на херцозите, че трябва да забранят на своите благородници и лордове да избиват Осезаващи, освен когато престъпленията им са доказани толкова сигурно, колкото престъпление на обикновен човек. Едиктът не се прие добре, както можеш да си представиш. Когато не го пренебрегват, винаги се намира достатъчно вина за някого след смъртта му. Вместо да уталожи чувствата, проглашението на кралицата като че ли събуди цялата стара омраза срещу Осезаващите. А тях, изглежда, ги тласна към непокорство. Не търпят родната им кръв да бъде избивана без съпротива. Понякога се задоволяват само да освободят своите, преди да ги убият, но много често отвръщат на удара с възмездие. Почти всеки път, когато има екзекуция на Осезаващ, някое зло бързо сполетява виновниците. Добитъкът им измира или плъхове нахапват децата им. Винаги е свързано с животни. В едно село рибата, от която зависи поминъкът им, просто не дошла по реката. Мрежите останали празни и хората започнали да гладуват.