Робин Хоб - Мисията на шута

— Нелепо. Хората просто наричат случайността злодеяние. Осезаващите не притежават такива сили, каквито им приписваш. — Изрекох го с голяма убеденост.

Тя ме изгледа с пренебрежение.

— Тогава защо Петнистите си приписват такива деяния, ако не е тяхна работа?

— Петнистите ли? Кои са тия Петнисти?

Тя повдигна рамене.

— Никой не знае. Не се обявяват публично. Оставят послания, заковани на вратите на ханове или по дървета, и пращат бележки на благородниците. Винаги едно и също, само имената са различни: „Еди-кой си беше убит несправедливо, не заради някакво престъпление, а само защото притежава магията на Старата кръв. Сега нашият гняв пада върху вас. Когато се върне, Петнистият принц няма да прояви милост към вас“. И не са подписани с никакво име, само с рисунка на петнист жребец. Това вбесява хората.

— Кралицата отказа да прати гвардията си, за да ги изловят — продължи Славея. — Тъй че сега клюката сред благородниците е, че самата кралица Кетрикен е виновна за все по-многобройните избивания на Осезаващи, защото наказанието на лорд Делфин ги е накарало да си въобразят, че имат право да практикуват извратената си магия. — Навъсих се и тя ми напомни: — Една странстваща певица само повтаря това, което е чула. Аз не съчинявам слуховете, нито влагам думи в хорските уста. — Спря зад мен и сложи ръце на раменете ми. Наведе се и опря буза до моята. Добави нежно: — След всичките тези години ти, разбира се, вече знаеш, че не те смятам за покварен. — Целуни ме по бузата.

Този наш разговор почти беше изтласкал решимостта от ума ми. Бях готов да я прегърна. Но вместо това се надигнах неловко, защото беше точно зад стола ми. А когато тя се опита да ме прегърне, вледених сърцето си. Избутах я от себе си с изпъната ръка и казах тихо:

— Ти не си моя.

— Нито пък съм негова ! — избухна тя. Черните й очи блестяха от гняв. — Принадлежа на себе си и аз решавам, с кого да споделя тялото си. Тъй че има ли значение чие легло споделям?

Беше с бърз ум и боравеше с думите много по-добре от мен. Нямах умен отговор. Затова повторих нейните думи:

— И аз принадлежа на себе си, и аз решавам с кого ще споделя тялото си. И няма да го споделям с жената на друг мъж.

Мисля, че тогава тя най-сетне повярва. Бях подредил вещите й на спретната купчина до огнището. Тя се смъкна на колене до тях. Дръпна дисагите си и започна да ги тъпче вбесена.

— Не знам защо изобщо си губих времето с теб.

Мисхеп 2 2 Лош късмет. — Б.пр. , верен на името си, избра точно този момент, за да влезе. Вълкът беше по петите му. Хеп видя сърдитото лице на Славея, обърна се към мен и попита:

— Трябва ли да се махам?

— Не! — изсумтя Славея. — Ти ще останеш. Аз съм тази, която изхвърлят. Благодарение на теб. Би могъл да поразмислиш малко, Хеп, над това какво щеше да стане от теб, ако те бях оставила да ровиш из сметището на онова село. Заслужавах благодарност, не това предателство!

Момчето я погледна невярващо. Нищо от онова, което бе направила някога, нито дори че ме беше заблудила, не ме беше ядосало толкова, колкото като видях как го нарани. Хеп ме погледна тъжно, сякаш очакваше, че и аз ще му се скарам. После излезе. Нощни очи ме изгледа опасно, завъртя се и го последва.

Ще дойда скоро. Нека първо приключа с това.

По-добре изобщо да не го беше започвал.

Оставих укора му да увисне без отговор, защото нямах не само добър отговор, а никакъв. Славея ме гледаше ядосано, а когато й го върнах, гневно навъсен, видях, че нещо като страх пробяга за миг по лицето й. Скръстих ръце и казах сухо:

— Най-добре ще е да си тръгнеш.

Боязливият й поглед бе толкова оскърбителен, колкото и обидата, която бе хвърлила срещу Хеп. Излязох да доведа кобилата й. Чудесна кобила и чудесно седло, и двете — несъмнено дарове от някой чудесен млад мъж. Кобилата усети възбудата ми и застъпва нервно на място, докато я оседлавах. Поех си дъх, овладях се и отпуснах ръка на гърба й. Отпратих й спокойствие. С това успокоих и себе си. Погалих гъвкавата й шия. Тя се обърна и завря муцуна под мишницата ми. Въздъхнах.

— Ще се погрижиш за нея, нали? Защото тя самата изобщо не се грижи за себе си.

Нямах връзка с кобилата и за нея думите ми бяха само успокоителни звуци. Долових обаче покорството й. Отведох я пред къщата и останах навън, хванал юздите. След миг Славея излезе.

— Нямаш търпение да си тръгна, нали? — подхвърли горчиво. Метна нервно дисагите през седлото, с което отново смути кобилата.