Робин Хоб - Мисията на шута

Радвах се и да го слушам, и че се оправя с проблема така, при това сам. Много по-добре беше да мисли само какво означава това за него, отколкото как би могло да нарани мен. По-добре да следва собствените си мисли дотам, докъдето щяха да го отведат. Моят ум се движеше в друга посока, скърцаше като стара кола, измъкната от сайвант и току-що смазана за пролетта. Съпротивлявах се на въртенето на колелетата, което ме водеше към едно неизбежно заключение. Славея беше омъжена. Всъщност защо не? Нямаше нищо за губене, само за печелене. Уютен дом с въпросния благородник, титла несъмнено, богатство и сигурност за старините й, а за него — мила и чаровна жена, прочута певица, и той може да се къпе в отразения й блясък и да се наслаждава на завистта на другите мъже.

А когато й омръзне, може да хване пътя, както винаги правят странстващите артисти, и да полудува с мен — и кой като нас? Като нас? Можех ли да приема, че все още сме „ние“? Ние двамата !

— Мислеше ли, че си единственият, с когото спи?

Прямо момче беше моят Хеп. Зачудих се що ли за въпроси е задавал на Славея на път към дома.

— Май изобщо не съм се замислял за това — признах. С много неща може да се живее, ако не мислиш много за тях. Допускал бях, предполагам, че деля Славея с други мъже. — Тя беше менестрел, а менестрелите ги правят тези неща. Така бях оправдавал пред себе си това, че спя с нея, а косвено и пред Хеп. Тя никога не говореше за това, аз никога не питах, а другите й любовници бяха хипотетични същества, без лица и без тела. Със сигурност не бяха съпрузи обаче. А на този Девин Славея му се беше заклела, и той на нея. В това бе цялата разлика за мен.

— Какво ще правиш?

Чудесен въпрос. Въпрос, по който много старателно бях отбягвал да мисля.

— Не съм сигурен — излъгах.

— Славея каза, че не било моя работа. Че не засягало никого. Каза, че ако ти кажа, аз ще съм жестокият, че ще нараня теб, а не нея. Каза, че винаги е внимавала да не те нарани, че си претърпял достатъчно болка в живота си. Когато заявих, че имаш правото да го знаеш, ми отвърна, че имаш още по-голямото право да не го знаеш.

Остроумният език на Славея. Не му беше оставила никаква възможност да се чувства прав за себе си. Хеп ме погледна с разноцветните си, кучешки верни очи и зачака присъдата ми. Казах му честно:

— Предпочитам да науча истината от теб, вместо да виждаш в мен човек, когото мамят.

— Е, нараних ли те?

Поклатих бавно глава.

— Аз сам се нараних, момче. — Така си беше. Никога не съм бил менестрел. Тези, които се препитават с пръстите и езиците си, имат по-кремъчни сърца от нас, останалите, предполагам. „По-добре блага вълчица, отколкото вярна певица“. Зачудих се колко ли се е вслушал в тази поговорка мъжът на Славея.

— Мислех, че ще се ядосаш. Тя ме предупреди, че може да се ядосаш толкова, че да я… обидиш. Дори да й посегнеш.

— Ти повярва ли? — Това последното ме жегна толкова остро, колкото и разкритието му.

Той вдиша бързо, отново се поколеба, после отвърна припряно:

— Кипваш бързо. И не беше ми се налагало досега да ти казвам нещо, което може да те засегне. Нещо, което да те накара да се почувстваш глупак.

Схватливо момче. Повече, отколкото си бях мислил.

— Ядосан съм, Хеп. Ядосан съм на самия себе си.

Той извърна очи към огъня.

— Чувствам се егоист, защото сега ми е много по-добре.

— Радвам се, че ти е по-добре. Радвам се, че нещата между нас отново се успокоиха. Така. Зарежи всичко това и ми разкажи за Пролетния панаир. Какво мислиш за Бъкип?

Той заразказва и аз го заслушах. Беше видял Бъкип и празненствата с очите на момче и докато говореше, осъзнах колко много са се променили и замъкът, и градът от времето, когато живеех там. От описанията му разбрах, че градчето е успяло да се разрасне, изкопчило е строително пространство от суровите стръмнини над него и се е разширило на пилони във водите. Хеп ми описа плаващи кръчми и тържища. Разказа ми за търговци от Бинград и островите отвъд него, както и от Външните острови. Град Бъкип се беше замогнал като важно търговско пристанище. Когато ми заговори за Голямата зала и за стаята, където бил отседнал като гост на Славея, разбрах, че много неща са се променили и в цитаделата. Говореше за килими и фонтани, за богати гоблени на всички стени, за тапицирани столове и блестящи канделабри. Описанията му напомняха по-скоро за великолепното имение на Славен в Трейдфорд, отколкото за суровата крепост, която някога бях наричал свой дом. Подозирах във всичко това влиянието на Сенч не по-малко, отколкото на Кетрикен. Старият убиец винаги беше обичал изящните неща, да не говорим за удобствата. Но нали бях решил никога вече да не стъпя в Бъкип? Защо трябваше толкова да ме плаши новината, че мястото, което помнех, строгата крепост от черен камък, всъщност вече дори не съществува?