Иля Илф - Дванадесетте стола

Чакай! Щях да забравя да ти разкажа за ужасното произшествие, което ми се случи днес.

Застанал бях на моста да се полюбувам на тихия Дон и се бях унесъл в мечти за нашето бъдещо богатство. Изведнъж излезе вятър и отнесе в реката фуражката на брат ти, хлебаря. Само ми се мярна и — изчезна. Наложи се да направя нов разход: купих си английска барета за 2 р. и 50 коп. На брат ти, хлебаря, нищо не казвай за станалото. Убеди го, че съм във Воронеж.

Виж, зле съм с бельото. Вечер си пера дрехите, а на заранта, ако не са изсъхнали, влажни ги навличам. При тая горещина дори е приятно.

Репортьорът Персицки усилено се готвеше за двестагодишния юбилей на великия математик Исак Нютон.

В разгара на работата влезе Стьопа от „Наука и жизнь“. Зад него се тътреше дебела гражданка.

— Слушайте, Персицки — започна Стьопа, — тази гражданка е дошла при вас по работа. Елате, гражданко, другарят ще ви обясни.

И Стьопа излезе, като се подсмиваше под мустак.

— Е? — запита Персицки. — Какво има да кажете?

Мадам Грицацуева (това бе тя) погледна репортьора с тъжни очи и мълчаливо му подаде хартийка.

— Тъй — рече Персицки — … под копитата на коня… отървал се с лека уплаха… Какво искате всъщност?

— Адреса — умолително промълви вдовицата, — не мога ли да науча адреса?

— Чий адрес?

— На О. Бендер.

— Откъде ще зная аз?

— Ами другарят каза, че вие знаете.

— Нищо не зная. Обърнете се към експедицията.

— А не може ли да си спомните, другарю? С жълти чепици.

— И аз съм с жълти чепици. В Москва още двеста хиляди души ходят с жълти чепици. Може би искате да научите адресите им? Тогава моля. Ще изоставя всичко друго и ще се заема с тази работа. След половин година вие ще знаете адресите на всички. Зает съм, гражданко.

Но вдовицата, почувствувала голямо уважение към Персицки, вървеше след него по коридора и като шумолеше с колосаната си фуста, повтаряше молбите си.

„Ах, това магаре Стьопа! — помисли си Персицки. — Но нищо, аз пък ще му пратя изобретателя на перпетуум-мобиле, та и той да се поизпоти малко.“

— Но какво мога да направя аз? — запита раздразнено Персицки, като се спря пред вдовицата. — Откъде мога да зная адреса на гражданина О. Бендер? Аз да не съм конят, който е налетял върху него? Или каруцарят, когото той удари по гърба пред мене?…

Вдовицата избоботи нещо неясно, от което можеше да се разбере само „другарю“ и „много ви моля“.

Работният ден в Дома на народите бе свършил. Канцеларията и коридорите опустяха. Някъде само се дописваше страница на пишеща машина.

— Извинете, мадам, виждате, че съм зает!

С тези думи Персицки се вмъкна в тоалетната. След като се помая там десет минути, той изскочи весел. Грицацуева търпеливо чакаше на ъгъла на двата коридора. Щом Персицки мина край нея, тя отново му заговори.

Репортьорът побесня.

— Вижте какво, стрино — каза той, — от мене да мине, ще ви кажа къде е вашият О. Бендер. Вървете направо по коридора, после завийте надясно и вървете пак направо. Там има врата. Потърсете Черепенников. Той знае.

И доволен от хрумването си, Персицки тъй бързо изчезна, че колосаната вдовичка не успя да получи допълнителни сведения.

Мадам Грицацуева пооправи полите си и тръгна по коридора.

Коридорите в Дома на народите бяха толкова дълги и тесни, че вървящите по тях неволно ускоряваха ход. За всеки срещнат можеше да се каже колко е изминал. Ако се движеше с едва ускорена крачка, това значеше, че току-що е тръгнал. Изминалите два или три коридора развиваха среден тръс. А понякога можеше да се види човек, тичащ, колкото му държат краката: той се намираше в стадия на петия коридор. Гражданинът пък, оставил зад гърба си осем коридора, лесно би могъл да съперничи в бързина на птиците, на коня за надбягване и на световния шампион — бегача Нурми.

След като сви надясно, мадам Грицацуева се затича. Паркетът пукаше.

Насреща й вървеше бързо мургав мъж със синя жилетка и малинови чепици. По лицето на Остап се виждаше, че посещението му в Дома на народите в такъв късен час е предизвикано от извънредните работи на концесията. Нямаше съмнение, че в плановете на техническия ръководител не влизаше среща с любимата.

Когато забеляза вдовичката, Бендер се обърна и без да се озърта, тръгна назад покрай стената.

— Другарю Бендер — закрещя вдовицата във възторг, — къде отивате?