Иля Илф - Дванадесетте стола

Минувачите се спираха.

— Къде е краят на опашката? — питаха гражданите.

Във всяка досадна опашка, образувала се пред някой магазин, винаги има един човек, чиято словоохотливост е толкова по-голяма, колкото по-далеч се намира той от вратата на магазина. А най-далеч тук беше Полесов.

— Доживяхме и това — казваше пожарният командир, — скоро ще преминем на кюспе. През деветнадесета година пак бе добре. В града има брашно за четири дни.

Гражданите засукаха недоверчиво мустаци, влизаха в спор с Полесов и се позоваваха на „Старгородская правда“.

Доказали на Полесов, като две и две четири, че в града има брашно, колкото искаш, и че няма защо да се създава паника, гражданите източваха до вкъщи, вземаха всички налични пари и се нареждаха на опашката за брашно.

След като закупиха всичкото брашно от магазина, юначагите от „Бързоопак“ преминаха към бакалницата и образуваха чайно-захарна опашка.

След три дни Старгород бе обхванат от продоволствена и стокова криза. Представителите на кооперацията и държавната търговия предложиха до пристигането на намиращите се по път продоволствени стоки да ограничат продажбата на продукти на лице по четиристотин грама захар и по два килограма брашно.

На другия ден бе намерена противоотрова.

Пръв на опашката за захар стоеше Алхен, зад него — жена му Сашхен, Паша Емилиевич, четиримата Яковлевичи и петнадесетте бабички от старопиталището със сивите си дочени премени. След като измъкна от магазина на Старгико осем килограма захар, Алхен поведе своята опашка към друга кооперация, като ругаеше по пътя Паша Емилиевич, който беше успял да излапа отпуснатата му дажба ситна захар. Паша изсипваше захарта на купчинка на дланта си и я изпращаше в широко отворената си уста. Алхен не подви крак цял ден. За да избегне фирата и разпиляването, той измъкна Паша Емилиевич от опашката и го определи да пренася купеното на частния пазар. Там Алхен свенливо препродаваше по частните дюкянчета набавените количества захар, брашно, чай и маркизет.

Полесов се нареждаше на опашките главно по принцип. Той нямаше пари и без това нищо не можеше да купи. Тичаше от опашка на опашка, ослушваше се в разговорите, правеше язвителни бележки, вдигаше многозначително вежди и пророкуваше. Като последица от неговите недомлъвки градът се изпълни със слухове, че уж от Меч и Урал пристигнала някаква си нелегална организация.

Губернаторът Дядев спечели за един ден десет хиляди. А колко изкара председателят на борсовия комитет Кислярски, дори жена му не знаеше.

Мисълта, че влиза в тайна организация, не даваше покой на Кислярски. Плъзналите из града слухове най-сетне го изплашиха. След като прекара една безсънна нощ, председателят на борсовия комитет реши, че само чистосърдечното признание може да му намали лежането в затвора.

— Слушай, Хенриета — каза той на жена си, — време е да пренесем манифактурата у шурея.

— Да не би да дойдат, а? — запита Хенриета Кислярска.

— Могат да дойдат. Щом в страната няма свобода на търговията, все един ден ще се влезе в затвора, нали?

— Значи, да ти приготвям вече бельо? Ох, тоя мой нещастен живот! Вечно да нося храна по затворите. А защо не станеш съветски служител? Ето на, шуреят ти е член на профсъюза и — не му е зле! Затова непременно трябва да бъдеш червен търговец!

Хенриета не знаеше, че съдбата бе отредила на нейния мъж поста председател на борсовия комитет. Затова тя бе спокойна.

— Може да не се върна довечера — каза Кислярски, — тогава утре ела ми донеси храна. Само, моля те, недей да ми носиш вареники. Никакво удоволствие не е да ядеш студени вареники!

— Не е ли по-добре да вземеш примуса?

— Кой ще ти разреши да държиш в килията примус! Дай ми кошницата.

Кислярски имаше специална арестантска кошница. Направена по поръчка, тя бе напълно универсална. Разгъната представляваше легло, полуразгъната — масичка; освен това тя служеше и за шкаф: в нея имаше рафтове, куки и чекмеджета. Жена му сложи в универсалната кошница студено ядене за вечеря и чисто бельо.

— Може да не ме изпращаш — каза сведущият съпруг. — Ако дойде Рубенс за пари, кажи му, че пари няма. Довиждане! Рубенс може да почака.

И Кислярски важно излезе на улицата, като стискаше дръжката на кошницата.

— Къде, гражданино Кислярски? — викна му Полесов.

Полесов стоеше до телеграфния стълб и с викове поощряваше пощенеца, който се изкачваше към изолаторите, като се вкопчваше с железните котки за стълба.