Иля Илф - Дванадесетте стола

— Отивам да правя признания — отвърна Кислярски.

— За какво?

— За „Меча и ралото“.

Виктор Михайлович онемя. А Кислярски, изпъчил напред яйцеобразното си коремче, препасан с широк летен колан с пришито джобче за часовника, бавно тръгна към губернската прокуратура.

Виктор Михайлович запърха с криле и отлетя при Дядев.

— Кислярски е провокатор! — изкрещя пожарният командир. — Току-що отиде да ни издаде. Още се вижда.

— Как? С кошницата ли е? — ужаси се старгородският губернатор.

— С кошницата.

Дядев целуна жена си, викна й, че ако дойде Рубенс, пари да не му дава и презглава изтича на улицата. Виктор Михайлович се повъртя, закудкудяка като кокошка, снесла яйце, и хукна към Владя и Никеша.

През това време гражданинът Кислярски бавно се приближаваше към губернската прокуратура. По пътя той срещна Рубенс и дълго говори с него.

— А как ще стане за парите? — попита Рубенс.

— За парите ще отидете при жена ми.

— Но защо сте с кошницата? — подозрително запита Рубенс.

— Отивам на баня.

— Е, приятно къпане.

След това Кислярски се отби в сладкарницата на ССПО, бивша „Бонбон дьо Варсови“, гаврътна чаша кафе и изяде една баничка. Сега можеше да отиде да се разкае. Председателят на борсовия комитет влезе в чакалнята на губернската прокуратура. Там нямаше никой. Кислярски се приближи до вратата, на която бе написано: „Губернски прокурор“, и лекичко почука.

— Влез! — обади се добре познатият на Кислярски глас.

Кислярски влезе и се спря изумен. Яйцевидното му коремче в миг спадна и се набръчка като фурма. Това, което видя, бе съвсем неочаквано за него.

Писалищната маса, зад която седеше прокурорът, бе заобиколена от членовете на могъщата организация „Меча и ралото“. Съдейки по техните жестове и по жалните им гласове, те си признаваха всичко.

— Ето го най-главния октябрист! — възкликна Дядев.

— Първо — започна Кислярски, като остави кошницата на пода и тръгна към масата, — първо, аз не съм октябрист, второ, винаги съм съчувствувал на съветската власт и, трето, главният не съм аз, а другарят Чарушников, чийто адрес…

— Красноармейска! — викна Дядев.

— Номер три! — в хор се обадиха Владя и Никеша.

— В двора вляво — добави Виктор Михайлович, — мога да ви я посоча.

След двадесет минути доведоха Чарушников, който най-напред заяви, че никога в живота си не е виждал никого от присъствуващите в кабинета. След това, без да си поеме дъх, Чарушников направи донос срещу Елена Станиславовна.

Едва в килията, след като смени бельото и се излегна на разгънатата кошница, председателят на борсовия комитет се успокои и му олекна.

По време на кризата мадам Грицацуева-Бендер бе успяла да запаси с хранителни продукти и стоки своето магазинче поне за четири месеца. Успокоена, тя отново затъгува за своя млад съпруг, който се измъчваше на заседанията на Малкия Совнарком. Посещението й у гледачката не й донесе успокоение.

Разтревожена от изчезването на целия старгородски ареопаг, Елена Станиславовна хвърляше картите с възмутителна небрежност. Картите показваха ту края на света, ту увеличение на заплатата, ту среща с мъж в държавно учреждение и в присъствието на недоброжелател — поп пика.

А и самото гледане завърши някак странно. Дойдоха агенти — попове пики — и отведоха прорицателката в държавно учреждение, при прокурора.

Останала сама с папагала, объркана, вдовицата вече се канеше да си тръгва, когато папагалът изведнъж удари с човка по клетката и за първи път заговори с човешки глас.

— Доживяхме! — изрече той язвително, скри главата си под крилото и измъкна перце изпод мишницата.

Мадам Грицацуева-Бендер се втурна изплашена към вратата.

След нея се изля пламенна, несвързана реч. Древната птица бе така слисана от посещението на агентите и отвеждането на господарката й в държавно учреждение, че започна да изговаря с крясък всички познати й думи. Най-голямо място в нейния репертоар заемаше Виктор Михайлович Полесов.

— При тая оскъдица — възбудено каза птицата.

И като се обърна на пръчката с главата надолу, намигна на стъписаната край вратата вдовица, сякаш й казваше: „Е, как ви харесва това, вдовичке?“

— Майчице мила! — завайка се Грицацуева.

— В кой полк сте служили? — запита папагалът с гласа на Бендер.

— Кр-р-р-р-рах… Европа ще ни помогне.

След бягството на вдовицата папагалът оправи нагръдника си и изрече ония думи, които хората напразно се опитваха да изтръгнат от него в продължение на тридесет години: