Иля Илф - Дванадесетте стола

— Папагалът е глупак!

Вдовицата тичаше по улицата и нареждаше на глас. А в къщи я очакваше някакво живо старче.

Бе Вартоломеич.

— Във връзка с обявлението — започна Вартоломеич — вече два часа ви чакам, госпожице.

Тежкото копито на предчувствието удари Грицацуева в сърцето.

— Ох! — изхлипа вдовицата. — Измъчи се душичката ми!

— Струва ми се, вас напусна гражданинът Бендер? Вие давали ли сте обявление?

Вдовицата се стовари върху чувалите с брашно.

— Какви слаби организми имате — сладникаво каза Вартоломеич.

— Първом ми се ще да си изясня въпроса за възнаграждението…

— Ох!… Всичко вземете! За нищо не ми е жал сега! — нареждаше чувствителната вдовица.

— Та ето какво. Зная къде се намира вашето синче О. Бендер. Какво ще бъде възнаграждението?

— Всичко вземете! — повтори вдовицата.

— Двадесет рубли! — каза сухо Вартоломеич.

Вдовицата стана от чувалите. Цялата бе оваляна в брашно. Напрашените й ресници мигаха бързо-бързо.

— Колко? — запита тя.

— Петнадесет рубли — намали цената Вартоломеич.

Той подушваше, че и три рубли мъчно би изтръгнал от нещастната жена.

Тъпчейки с крака чувалите, вдовицата се приближаваше до старчето, призоваваше за свидетели силите небесни и с тяхна помощ получи ниска цена.

— Е, няма какво, нека господ ви помага, да бъдат пет рубли. Само че за парите ще помоля предварително. Такова правило си имам.

Вартоломеич извади от бележника си две изрезки от вестник и като ги стискаше здраво, започна:

— Да започнем, моля, поред. Вие пишете, значи: „Моля… изчезна от къщи другарят Бендер… зелен костюм, жълти челици, синя жилетка…“ Така, нали? Това е вестник „Старгородская правда“, значи. А ето какво пишат за вашето синче в столичните вестници. Ето… „Под копитата на коня…“ Но вие, госпожо, не се опечалявайте, слушайте по-нататък… „Под копитата на коня…“ Но жив е, жив! Казвам ви, жив е! Бих ли взел пари за покойник? Та ето: „Под копитата на коня. Вчера на площад Свердлов попадна под копитата на коня на каруцар №8974 гражданинът О. Бендер. Пострадалият се отърва с лека уплаха…“ Та ето, предоставям ви тези документчета, но вие ми дайте предварително паричките. Такова ми е правилото.

Вдовицата с плач даде парите. Мъжът й, нейният мил мъж с жълти чепици е лежал на далечната московска земя и огнедишащият кон го е ударил с копитото по синята вълнена гръд.

Отзивчивата душа на Вартоломеич се задоволи с приличното възнаграждение. Той си отиде, след като обясни на вдовицата, че допълнителните следи на нейния мъж безусловно ще се намерят в редакцията на вестник „Станок“, където, разбира се, знаят всичко, каквото става по света.

Мила моя Катя! Нова неприятност ме сполетя, но за това после. Парите Получих съвсем навреме, за което ти благодаря сърдечно. Веднага след пристигането си в Ростов изтичах на посочения адрес. „Новоросцимент“ е доста голямо учреждение, никой не познаваше там инженер Брунс. Бях се съвсем отчаял, но ме подсетиха. Идете, казват, в личния състав. Отидох. „Да — рекоха ми, — служеше при нас такъв, отговорна работа изпълняваше, само че, казват, миналата година ни напусна. Примамиха го в Баку, на служба в АЗОВНЕФТ по въпросите на техниката за безопасността.“

Е, гълъбице моя, не излезе така кратко пътуването ми, както си мислехме. Ти ми пишеш, че парите привършват. Няма как, Катерина Александровна. Краят наближава. Въоръжи се с търпение и като се помолиш на бога, продай студентския ми сукнен мундир. Ще се наложат може би и по-големи разходи. Бъди готова на всичко.

Скъпотията в Ростов е страшна. За стая в хотела платих 2 р. и 25 коп. До Баку парите ще стигнат. Оттам, в случай на успех, ще телеграфирам.

Времето тук е горещо. Палтото си нося на ръка. Страхувам се да го оставя в хотела — току-виж, са го задигнали. Тук хората не си поплюващ.

Град Ростов не ми харесва. По броя на населението и по географското си положение той значително отстъпва на Харков. Но нищо, попадийо, бог е добър, и в Москва ще отидем заедно. Ще видиш тогава — напълно западноевропейски град. А после ще си заживеем в Самара, до нашата свещоливница.

Не се ли е върнал още Воробянинов? Къде ли гони вятъра сега? Храни ли се още Евстигнеев? Как е расото ми след почистването? У всички познати поддържай убеждението, че съм край смъртния одър на леля. На Гуленка пиши същото.