Иля Илф - Златният телец

— Ставайте, графе, викат ви от подземието! — каза той, като раздрусваше Балаганов.

Шура седна, потърка лицето си с ръка и чак тогава позна пътника.

— Капитане! — извика той.

— Не, не — рече Бендер, като се защищаваше с длан, — не ме прегръщайте. Сега аз съм горд.

Балаганов се завъртя около капитана. Той не можеше да го познае. Сменен беше не само костюмът. Остап бе отслабнал, в очите му се бе появила разсеяност, лицето му бе покрито с колониален загар.

— Помургавял си, помургавял! — радостно възкликна Балаганов. — Ех, че си помургавял!

— Да, помургавях — каза Бендер с достойнство. — Погледнете панталона ми. Европа — „А“! А това видяхте ли? На безименния пръст на лявата ми ръка е нанизан брилянтен пръстен. Четири карата. Ами вашите постижения какви са? Все още ли работите като син?

— М-да — смотолеви Шура, — повече на дребно.

В бюфета Остап поиска бяло вино и бисквити за себе си и бира със сандвичи за бордмеханика.

— Кажете честно, Шура, колко пари ви трябват, за да сте щастлив? — попита Остап. — Само че пресметнете всичко.

— Сто рубли — отвърна Балаганов, като със съжаление се откъсваше от хляба и салама.

— О не, вие не ме разбрахте. Не за днес, а изобщо. За да сте щастлив. Ясно ли ви е? За да ви е добре на тоя свят.

Балаганов дълго мисли, като се усмихваше нерешително, и накрая каза, че за да бъде напълно щастлив, са му нужни шест хиляди и четиристотин рубли и че с тази сума ще му бъде много добре на тоя свят.

— Хубаво — рече Остап, — ще получите петдесет хиляди.

Той отвори квадратното куфарче на коленете си и пъхна на Балаганов пет бели пачки, превързани с канап. Бордмеханикът веднага загуби апетит. Той престана да яде, скри парите в джобовете си и вече не извади ръце оттам.

— Нима чинийката? — попита той възторжено.

— Да, да, чинийката — отговори Остап равнодушно. — Със синята ивица. Довереникът я донесе в зъби. Дълго маха с опашка, преди аз да се съглася да ги взема. Сега аз командувам парада! Чувствувам се отлично.

Последните думи той произнесе не твърде уверено.

Парадът, трябва да кажем истината, не се уреждаше и великият комбинатор лъжеше, като твърдеше, че се чувствува отлично. По-вярно би било да се каже, че се чувствува някак неловко, което обаче той не искаше да признае дори и пред себе си.

Откак се раздели с Александър Иванович пред гардероба на гарата, дето нелегалният милионер предаде своето куфарче, беше минал месец.

Още в първия град, в който влезе с чувството на завоевател, Остап не можа да си намери стая в хотела.

— Ще платя, колкото искате! — високомерно каза великият комбинатор.

— Нищо няма да излезе, гражданино — отговори портиерът, — конгресът на почвоведите пристигна в пълен състав за разглеждане на опитната станция. Всичко е ангажирано за представителите на науката.

И вежливото лице на портиера изрази уважение пред конгреса. На Остап му се прииска да закрещи, че той е главният, че него трябва да уважават и почитат, че той има в чувала си един милион, но сметна за уместно да се въздържи и излезе на улицата крайно раздразнен.

Цял ден той скита из града с файтон. В най-добрия ресторант се топи час и половина в очакване, докато почвоведите, които обядваха всички заедно, станат от масите. В театъра този ден се даваше спектакъл за почвоведите и билети не се продаваха на свободните граждани. При това не биха пуснали Остап в зрителната зала с чувал в ръце, а нямаше къде да го дене. За да не нощува в интереса на науката на улицата, милионерът замина същата вечер, като се наспа в международния вагон.

На сутринта Бендер слезе в един голям волжки град. От дърветата падаха спиралообразно жълти прозрачни листа. Откъм Волга подухваше вятър. Стаи нямаше нито в един хотел.

— Може би след месец — казваха колебливо хотелиерите с бради и без бради, мустакати и просто бръснати, — докато не монтират третия агрегат на електроцентралата, не се надявайте. Всичко е дадено на специалистите. И освен това — на окръжния конгрес на комсомола. Нищо не можем да направим.

Докато великият комбинатор стърчеше пред високите маси на портиерите, по стълбищата на хотелите потичваха инженери, техници, чуждестранни специалисти и комсомолци — делегати на конгреса.

И отново Остап прекара деня на файтон, като очакваше с нетърпение бързия влак, дето човек можеше да се измие, да си почине и да почете вестник.

Великият комбинатор прекара петнадесет нощи в различни влакове, прехвърляйки се от град на град, защото никъде нямаше стаи. На едно място издигаха доменна пещ, на друго — хладилник, на трето — цинков завод. Всичко беше препълнено с делови хора. На четвърто място пионерски сбор пресече пътя на Остап и в стаята, където милионерът можеше да прекара приятно вечерта с приятелка, дигаха врява деца. Той свикна да пътува, купи си куфар за милиона, пътни вещи и се екипира. Остап вече замисляше дълго и спокойно пътуване до Владивосток; като пресмяташе, че отиването и връщането ще заеме три седмици, когато внезапно почувствува, че ако тутакси не стъпи на земята, ще умре от някаква загадъчна железопътна болест. И той направи онова, което правеше винаги, когато беше щастлив притежател на празни джобове. Почна да се представя за друго лице, телеграфираше предварително, че пристига еди-кой си инженер или лекар-общественик, или тенор, или писател. За негово учудване за всички хора, които пристигаха по работа, стаи се намираха и Остап малко дойде на себе си след люшкането по влаковете. Веднъж, за да получи стая, той трябваше дори да се представи за син на лейтенант Шмид. След този епизод великият комбинатор се отдаде на тъжни размисли.