Иля Илф - Златният телец

— Не ви ли е жал за тази екзотика? Та това е Багдад!

— Много е красиво! — въздъхна Корейко.

Младият човек се разсърди.

— За вас, за гостите, то е красиво, а ние трябва да живеем тук. В големия салон на фабриката-кухня, сред кахлените стени, под лентите на мухоморките, провиснали от тавана, пътниците ядоха булгурена супа и малки кафяви кюфтенца. Остап се осведоми за вино, но получи възторжен отговор, че близо до града наскоро е открит извор с минерална вода, който надминава със своите вкусови данни прочутия нарзан. За доказателство беше поискана бутилка от новата вода и изпита при гробно мълчание.

— А как е кривата на проституцията? — запита с надежда Александър Ибн-Иванович.

— Рязко слиза надолу — отвърна неумолимият млад човек.

— Ай, какво става! — рече Остап с фалшив смях.

Но той наистина не знаеше какво стана. Когато станаха от масата, се разбра, че младият човек е успял вече да плати и за тримата. Той за нищо на света не се съгласяваше да взема пари от милионерите, като ги уверяваше, че няма значение — вдругиден ще получи заплата, а дотогава все някак ще я нареди.

— Е, а с веселието как е? Как се весели градът? — вече без екстаз питаше Остап. — Дайрета, зилове има ли?

— Нима не знаете? — зачуди се завеждащият музея. — Миналата седмица у нас беше открита градската филхармония. Голям симфоничен квартет, който носи името на Бебел и Паганини. Да вървим веднага. Как съм изпуснал това!

След като той беше заплатил обеда, бе невъзможно, от етични съображения, да се откажат от посещението на филхармонията. Като излязоха оттам, Александър Ибн-Иванович каза с глас на вратар:

— Градска физхармоника!

Великият комбинатор се изчерви.

На път за хотела младият човек неочаквано спря каруцата, свали милионерите, хвана ги за ръце и като се повдигаше на пръсти от напиращия в него възторг, заведе ги до един малък камък, ограден с решетчица.

— Тук ще се издига обелискът! — каза той важно. — Колоната на марксизма!

На раздяла младият човек ги помоли да идват по-често. Добродушният Остап обеща непременно да дойде, защото никога не е прекарвал такъв радостен ден като днешния.

— Аз отивам на гарата — каза Корейко, когато остана насаме с Бендер.

— Да заминем ли в друг град да погуляем? — попита Остап. — В Ташкент може да се прекарат весело два-три дни.

— На мен ми стига — отговори Александър Иванович. — Ще отида на гарата да предам куфара на гардероб, ще се хвана на служба тук някъде като книговодител. Ще почакам да дойде капитализмът. Тогава ще се повеселя.

— Е, чакайте го — рече Остап доста грубо, — а аз ще тръгна. Днешният ден е досадно недоразумение, огъване по места. Златното теленце все още има някаква власт в нашата страна!

На площада пред гарата те видяха тълпа кореспонденти от специалния влак, които след откриването на линията правеха екскурзионно пътуване из Средна Азия. Те бяха заобиколили Ухудшански. Притежателят на тържествения комплект самодоволно се обръщаше на всички страни, като показваше своите находки. Той беше с кадифена шапка, обшита с опашка от чакал, и халат, скроен от памучно одеяло.

Предсказанията на плюшения пророк продължаваха да се сбъдват.

В този печален и светъл есенен ден, когато градинарите режат в московските обществени градинки цветята и ги раздават на децата, първородният син на лейтенант Шмид — Шура Балаганов — спеше на една пейка в чакалнята на Рязанската гара. Той лежеше, турил глава на страничната дървена облегалка. Смачканият му каскет беше нахлупен на носа. По всичко личеше, че бордмеханикът на „Антилопа“ и пълномощник по копитата е нещастен и опросял. Върху небръснатата му буза беше залепнала начупена черупка от яйце. Платнените му обуща бяха загубили формата и цвета си и приличаха по-скоро на молдовански опинци. Под високия таван на осветената с два реда прозорци зала летяха лястовички.

Зад големите немити прозорци се виждаха блокировка, семафори и други предмети, необходими на железниците. Разтичаха се носачи и скоро през залата се заточиха пътниците от пристигналия влак. Последен влезе от перона пътник с чисти дрехи. Под разкопчаната мушама се виждаше костюм на ситни калейдоскопични каренца. Панталоните му се спускаха като водопад над лачените чепици. Чуждестранният вид на пътника се допълваше от меката шапка, килната малко над челото. Той не се възползува от услугите на носачите и носеше куфара си сам. Пътникът вървеше лениво през опустялата зала и несъмнено щеше да се озове във вестибюла, ако внезапно не бе забелязал плачевната фигура на Балаганов. Той присви очи, пристъпи по-близо и известно време гледа спящия. После предпазливо, с два пръста в ръкавица повдигна каскета от лицето на бордмеханика и се усмихна.