Жолийн Прюит-Паркър - Амеран

Амеран едва можа да сдържи радостта си. Ще стане негова съпруга — най-сетне! Точно както й беше обещал преди три години.

— О, Грей, толкова много те обичам — прошепна тя и го обгърна с ръце. — Не можеш да си представиш колко много…

— Мисля, че сигурно мога, любима моя… — Обхвана брадичката й с ръце и се вгледа в изумрудените дълбини на очите й.

Амеран обви плътно крака около кръста му.

— Любовта, която виждам в очите ти, е отражение на моята любов. Колко си ме мразил само, когато кралят ти е заповядал да дойдеш за мен — добави тя тихо, като го притегли още по-плътно до себе си.

Грей поклати глава.

— Никога не съм те мразил — нито за миг. Много пъти съм искал — признавам си. Молил съм се дори да се науча да те мразя, но колкото повече се опитвах, толкова по-ясно и болезнено си спомнях красотата ти, толкова повече те обичах и толкова повече копнеех да бъда с теб. — Въздъхна тежко. — А когато намерих дома ти все още в пушек от пожара, запален от селяните, се мразех, защото знаех, че само аз съм виновен за всяка секунда страдание, през което е трябвало да преминеш… Ако беше изгоряла в пламъците, никога нямаше да си простя. Ако не те бях намерил в пещерите, за мен нямаше да има причина да продължа да живея. Не бих могъл да живея с мисълта, че сам съм запалил тези пламъци…

Мускулите му се стегнаха и белегът от рана на бузата му се опъна.

Ръцете й масажираха напрегнатите му рамене, топлите й устни покриваха с целувки смръщеното му чело.

— Шшт, скъпи мой — шепнеше тя. — Сега сме заедно — и никога повече няма да се разделим.

Ръцете му се стегнаха около нея.

— Никой няма да посмее да се опита да ни раздели отново. Никой, заклевам се! Ако някой е достатъчно смел и се опита, то той ще живее толкова дълго, колкото е необходимо, за да съжали за отвратителното си деяние.

— Никога отново сърцата ни няма да изживеят ужасяващата агония на изминалите три години — закълна се тя и още по-силно стегна ръце и крака около тялото му.

Ръката на Грей се плъзна нагоре по крака й.

— Имам чувството, че ако продължаваме да се отдаваме на любовта си с такава страст, както през последните няколко дни, следващата година можем да станем трима.

Амеран пребледня и усмивката й увехна. Грей се разсмя.

— Не изглеждай така отчаяна, обич моя. Това е нещо съвсем естествено. — Неочаквано й прилоша. — Амеран, изглеждаш така, като че ли си видяла призрак.

Опита се да се успокои.

— Не е призрак. В миналото ми има нещо, което ще ме преследва цял живот. — Гласът й трепереше. Трябваше да му каже.

Грей ласкаво постави ръцете й върху лицето си.

— Разкажи ми. Сподели скръбта си с мен.

Сълзи се затъркаляха надолу по бузите й.

— Не трябва да ме мразиш. Кълна се, не съм виновна за това, което стана.

Той покри мокрото й лице с целувки.

— Да те обвинявам? Никога. Да те мразя? По-скоро бих се нанизал на меча си и бих сложил край на живота си.

Амеран се опита да задържи сълзите си. Не знаеше как да започне. Дълги часове се бе гърчила от мисълта за petite bebe, чийто плач никога нямаше да може да утеши. В смъртния си час майка й най-сетне си призна ужасната вина за случилото се.

— Някога в утробата ми растеше твое… наше… дете — започна тя. — Но смъртоносно питие, приготвено от майка ми, прекърши живота на бебето ни, преди да му бе даден шанс да започне… — Зарови лице в гърдите му и се разрида. — Не знаех какво пия. Мама ме подмами. Ако знаех…

— Шшт, шшт — Грей се опита да я успокои с ласкави думи и нежни целувки. — Бедничката ми, скъпа моя любима…

— Не трябва да мразим мама. Тя е достойна само за съжаление — хълцаше Амеран. — Мозъкът й бе така изкривен и измъчен от омраза и желание за отмъщение, че не винаги знаеше какво точно прави: бе готова да унищожи дори тези, които я обичаха най-много.

Усети нещо топло и мокро да се стича надолу по бузата й. Нейните сълзи бяха изплакани — сълзите на Грей сега започваха…

— Ние ще имаме много бебета, скъпи мой — прошепна тя. — Много синове и дъщери.

Грей затегна прегръдката си.

— Аз съм виновен за ада, който си понесла. Ще можеш ли някога да ми простиш?

Амеран се усмихна и изтри сълзите от своите и неговите очи.

— Да ти простя? Няма нищо за прощаване.

Отблъсна масата от леглото.

— Не си ли вече гладна? — запита Грей с шеговита светлинка в очите си с цвят на бурно море.

— Да, не искам повече, задоволих глада си за храна — отговори му тя и прокара върха на езика си по белега от рана на бузата му. — Но гладът ми за теб никога няма да бъде задоволен.