Жолийн Прюит-Паркър - Амеран

Устните му леко докоснаха нейните.

— Ти си добра, Амеран. В кръвта ти няма нито капчица зло. Умолявам те — остави миналото зад себе си, нека се съсредоточим върху общото бъдеще.

Тяхното общо бъдеще! Амеран импулсивно го прегърна и тялото й се притисна плътно към него. Винаги ще бъдат заедно! Нищо и никой от миналото или настоящето няма да може повече да ги раздели. Нито майка й, нито херцог Карон, Гидиън или Констанс. Тяхната любов ще преодолее всички трудности и ще победи всички врагове!…

Споменът за жестоките думи, хвърлени някога в лицето й от Гидиън, отново прогониха усмивката й.

— Не вярваш, че съм те омагьосала, нали?

Силното му тяло се стопи дълбоко в нейното.

— Красива моя магьоснице… Ако наистина съм бил омагьосан от теб, моля се никога да не избягам от сладката магия, в която си ме втъкала…

— Няма как да избягаш — шепнеше тя, докато обсипваше гърдите му с целувки. — Ще бъдеш мой за вечни времена.

— А ти — моя. Сега, когато те намерих отново, никога няма да можеш да се освободиш от мен. Обещавам ти! — След още една последна жадна целувка Грей се прехвърли над нея и скочи от леглото. — Почивай си, докато се изкача горе да проверя дали все още съм капитан на кораба.

Облече се бързо под любовната ласка на погледа й, докато тя с обич оглеждаше всяка част от тялото му.

— Ще изпратя готвача веднага долу с някаква храна. Сигурно умираш от глад след последните няколко часа. — Засмя се. — Трябва да поддържам силата ти.

Грей тръгна към вратата, но само миг по-късно бе на колене пред леглото. Нежно освободи лицето й от нападалите по него кичури коса.

— Когато се върна, няма да има време за сън. Ще молиш за милост много преди първите лъчи на зората — обещавам ти!

Амеран с усмивка се отпусна в леглото.

— Ще видим кой ще бъде този, който ще моли за милост, лорд Карлайл.

Амеран седеше в леглото с възглавница между гърба си и стената. Дългите й крака висяха над дървената рамка. Дебелото вълнено одеяло, което я покриваше, се бе плъзнало надолу и откриваше красивите й, разкошни гърди.

Грей се наведе да целуне розовите им зърна.

Амеран повдигна главата му и го целуна с жар. Отпусна се върху възглавницата зад себе си с продължителна, доволна усмивка.

Не можеше да престане да се усмихва. Всичко бе твърде прекрасно, за да бъде реално. Най-сетне се бе върнала в ръцете на Грей, където й бе мястото. Недоразуменията, които ги държаха разделени цели три години, бяха разчистени. Грей й принадлежеше, както тя на него, и Амеран не можеше да бъде по-щастлива. Нямаше значение как ще реагира кралят на нейното присъствие, както нямаше значение и как ще бъде приета в двореца от Констанс или Гидиън. Най-важното бе, че Грей я обича и тя му вярва.

— Не мога да си спомня да съм яла някога толкова много — каза тя, като отблъсна настрана подноса с печено телешко, картофи и моркови, приготвено за нея от готвача на „Феър Уиндс“. Това беше вторият ден, през който се носеха по вълните на пролива между Франция и Англия. Не можеше да не мисли за всички нощи, когато си беше лягала гладна, както и за сутрините, когато се бе събуждала със същата нужда от храна, незадоволена през изминалия ден… Докато Гуидо бе жив, на масата винаги имаше прясна риба, но след смъртта му рядко й се случваше да сяда пред храна като тази, на която току-що се бе насладила. Но всичко това принадлежеше на миналото заедно със прокъсаните парцали, които бе оставила на брега. Отсега нататък животът й ще бъде изпълнен само с любов и щастие. Разсмя се на глас.

— Какво намираш за толкова смешно? — запита Грей, пъхна се под завивките и загриза парчето картоф, което бе паднало на корема й.

— Аз — любовница на краля. Никога не съм чувала нещо по-абсурдно — отговори му тя и отново се разсмя.

Грей я погледна със сериозен израз на лицето.

— Не намирам това за много смешно.

— Нито пък аз — каза тя също толкова сериозно. — Затова ли твоите хора ме гледаха с такова презрение?

— Страхуват се от всеки подарък, изпратен от Луи на крал Чарлз. Англичаните започват да се изморяват от френското влияние в леглото на техния крал. Последният подарък на Луи, Луиза дьо Керуел, се радваше на по-голяма власт над действията на краля, отколкото който и да е от министрите му. — Грей я целуваше нежно. — Говорих с екипажа си и те уверявам, че отсега нататък хората ми ще се отнасят с нужното внимание и уважение към дамата, която скоро ще се омъжи за капитана им.