Кристофър Прист - Машината на пространството

— Набелязах цел — извиках на мистър Уелс. — Щом пусна гранатата, ще се обадя и в същия миг трябва да се отдалечим колкото се може по-далеч.

Мистър Уелс даде знак, че е разбрал, а аз изтеглих жилото на запалката. Амелия ме улови за свободната ръка и навеждайки се през борда на Машината, се прицелих.

— Готови… — извиках аз. — Сега!

В мига, в който пуснах гранатата, мистър Уелс изви с възможно най-голяма скорост Машината встрани и нагоре, далеч от марсианеца.

Гледах онемял от изненада. С очите си бях видял как гранатата влиза през отвора в металния покрив, но беше експлодирала, без да причини нищо на врага!

— Не съм очаквал… — промълвих аз.

— Мили мой — каза Амелия. — Мисля, че гранатата не напусна четвъртото измерение.

Точно под нас марсианецът продължаваше пътя си, отървал се на косъм от смъртоносната експлозия.

Когато живи и здрави се върнахме в къщи, аз все още кипях от разочарование. Слънцето беше залязло и над неузнаваемата долина се беше спуснала дълга, ясна нощ. Докато другите двама се бяха качили горе, за да се преоблекат за вечеря крачех напред-назад в лабораторията, твърдо решен да не се предам така лесно и да не разреша единственият ни път за отмъщение да се окаже безпредметен.

Седнахме да се храним, но през цялото време мълчах. Амелия и мистър Уелс виждаха, че нямам настроение, и внимателно избягваха темата за неуспешния ни опит. Стараеха се да поддържат разговора около благополучното завършване на Машината на пространството.

По-късно Амелия заяви, че ще отиде в кухнята да опече малко хляб, а ние с мистър Уелс се оттеглихме в салона за пушене. Пердетата вътре бяха плътно затворени и седнали на светлината на една-единствена свещ, поговорихме за най-общи неща, докато най-сетне мистър Уелс подхвана болната тема за тактиката на действие.

— Трудността идва по две линии — каза той. — Ясно е, че в момента, в който пускаме експлозива, трябва да сме вън от четвъртото измерение, в противен случай гранатата не попада в целта, а от друга страна, за да не пострадаме по време на експлозията, трябва да сме в четвъртото измерение.

— Но нали ако изключим Машината, марсианецът ще ни забележи? — попитах аз.

— Тъкмо затова казвам, че ще бъде трудно. И двамата сме имали възможност да се убедим в бързината, с която тия зверове реагират при опасност.

— Можем да спрем Машината на самия покрив на платформата.

— Възхищавам се от изобретателността ви, Търнбул, но надали е осъществимо. С неимоверни усилия успях да движа Машината редом с триножника, а да не говорим колко опасности крие един опит да кацнем на върха на движещ се обект.

И двамата бяхме съгласни колко наложително е спешното намиране на решение. В продължение на повече от час обсъждахме най-различни варианти и доводи, но не решихме нищо конкретно. Най на края отидохме при Амелия, която ни чакаше в гостната, и й разказахме накратко разговора си.

Тя се позамисли, сетне каза:

— Не виждам проблеми. Имаме много гранати, следователно можем да си позволим няколко неточни попадения. Единственото, което трябва да направим, е да застанем над целта, но може би на по-голяма височина от днес. Мистър Уелс изключва полето на четвъртото измерение и докато падаме надолу, Едуард хвърля гранатата върху чудовището. Докато гранатата експлодира, можем да преминем в четвъртото измерение и тогава вече няма да има значение колко близо се намираме до мястото на експлозията.

Местех втренчения си поглед ту към Амелия, ту към мистър Уелс и бързо обмислях последиците от подобен опасен план.

— Звучи твърде рисковано — обадих се аз най на края.

— Можем да се завържем за Машината на пространството — допълни Амелия. — Няма защо да рискуваме да паднем навън.

— И въпреки това…

— Може би можеш да предложиш нещо друго?

В ранните часове на следващата сутрин се приготвихме за отлитане.

Трябва да призная, че усещах особен трепет при мисълта за предстоящите ни действия и мисля, че и мистър Уелс споделяше моите опасения. Единствена Амелия изглеждаше твърдо уверена в успеха на своя план дотам, че предложи тя да се цели с ръчните гранати. Естествено, не исках и да чуя за подобно нещо, но от нас тримата тази сутрин само тя излъчваше спокойствие и оптимизъм. Беше станала още с първите лъчи на слънцето и беше приготвила сандвичи, за да не се налага да се връщаме в къщата за обяд. Нещо повече, от кожени колани беше приспособила каиши, с които да се завържем за седалката.