Кристофър Прист - Машината на пространството

Той сочеше прикрепеното в предната част на рамката оръдейно колело.

Мистър Уелс извади от вътрешния джоб на сакото си малък облечен в кожа бележник, отвори го на една от страниците, изписана с неговия почерк, и го подаде на Амелия. Тя зачете от бележника, а мистър Уелс на свой ред проверяваше някои места в Машината, които смяташе за критични. Накрая, очевидно доволен от резултатите на проверката, той каза:

— А сега нека се доверим на произведението на нашия труд — и прибра бележника в джоба си. После без много да се бави, той постави края на дебел проводник до рамката на леглото и го завинти за нея с болт.

Преди да е успял да се отдръпне, ние с Амелия забелязахме, че колелото се завъртя бавно.

— Търнбул, бихте ли сложили ръката си върху рамката?

— Няма ли да ме хване ток? — попитах аз, като не можех да се начудя защо той сам не сложи своята.

— Не, не мисля. Няма от какво да се боите.

Протегнах ръка внимателно, но с крайчеца на окото си забелязах, че Амелия леко се усмихва, и без да се колебая, улових рамката. Щом пръстите ми докоснаха метала, цялото устройство потрепери видимо, точно както преди години беше потреперила Машината на времето на сър Уилям; тежката солидна рамка на леглото беше пъргава като младо дърво.

Амелия протегна ръка, след нея и сър Уелс. Тримата се засмяхме радостно.

— Мистър Уелс, вие успяхте! — възкликнах аз. — Построихте Машина на пространството!

— Да, но не сме я изпробвали още. Трябва да видим ще можем ли да я управляваме.

— Тогава да започваме!

Мистър Уелс се качи на Машината на пространството и като се намести удобно върху възглавниците, се залови за лостовете. Помести няколко от тях и успя да постигне движение напред, назад, сетне наляво и надясно, после обиколи лабораторията.

Нито Амелия, нито аз виждахме това. Мистър Уелс ни съобщаваше какво е направил… щом докоснеше лостовете, Машината ставаше невидима и се появяваше само когато той я изключеше.

— Не можете ли да чуете какво ви говоря? — попита той след обиколката на лабораторията.

— Нито ви чуваме, нито ви виждаме — отговори Амелия. — Викахте ли ни?

— Веднъж или два пъти — каза мистър Уелс с усмивка. — Търнбул, как е кракът ви?

— Кракът ми ли, сър?

— Много съжалявам, но по невнимание минах през него. Извиках ви, но не го дръпнахте.

Свих и разпуснах пръстите на краката си в обувките, които бях намерил в стаята на сър Уилям, но не усетих нищо особено.

— Елате, Търнбул, трябва да продължим изпробването. Мис Фицгибън, бихте ли била така любезна да се качите на горния етаж? Ще се опитам да ви последвам с Машината. Може би ще ни изчакате в стаята, в която спя…

Амелия кимна и излезе от лабораторията. След миг чухме как тича нагоре по стълбите.

— Качете се, мистър Търнбул. Сега ще видим какво може тази Машина!

Едва ли не в мига, в който се озовах върху възглавниците, мистър Уелс бутна един от лостовете и потеглихме напред. Край нас се спусна внезапна тишина и далечното шумолене на растенията изчезна.

— Нека да видим дали ще можем да летим — обади се мистър Уелс. Гласът му звучеше глухо на фона на настаналия покой.

Той дръпна друг лост и моментално се понесохме нагоре към тавана. Вдигнах ръка, за да се предпазя от удара… но стигнахме свързаните с дървени летви армирани стъкла на покрива на лабораторията и минахме безпрепятствено през тях. За част от секундата се получи твърде комична ситуация, при която само главата ми беше отвън, но в следния миг тя беше последвана от целия корпус на Машината заедно с останалата част от мен и се понесохме из въздуха над приличащата на оранжерия лаборатория. Мистър Уелс завъртя единия от монтираните хоризонтално лостове и със значителна скорост се врязахме в тухлената стена на горния етаж на главното здание. Озовахме се над стълбищната площадка. Като се засмя под мустак, мистър Уелс насочи Машината към стаята за гости и мина през затворената врата.

Застанала до прозореца, Амелия ни чакаше.

— Ето ни! — провикнах се аз, щом я видях. — Тя може и да лети!

Амелия с нищо не показа, че ни е чула.

— Тя не ни чува — напомни ми мистър Уелс. — А сега… да видя дали ще можем да стъпим на пода.

Движехме се на около осемнадесет инча над килима и мистър Уелс правеше леки корекции с помощта на лостовете. Междувременно Амелия се беше отдръпнала от прозореца и се оглеждаше любопитно, явно очакваше да се материализираме. Забавлявах се, като първо й пратих въздушна целувка, а после изкривих лице в смешна гримаса, но тя не реагира на нито едно от двете.