Кони Мейсън - Съблазнена от един женкар

Тъмните вежди на Люк се вдигнаха въпросително.

— Знаеш ли нещо, което друг не знае? Говориш така, сякаш с госпожица Томпсън сте нещо повече от обикновени познати. Нещо ми казва, че си приел тази задача поради лични причини.

— Всичко, което мога да кажа, е че познавам Фийби много преди да ми бяха възложили тази задача.

— Какво точно иска външното министерство от тази жена?

— Информация. Искат да намерят баща й. Сър Андрю Томпсън изчезна.

— А, да, египтологът. Това не е моята сфера на познания, но мисля, че съм чувал да споменават това име един-два пъти. Значи трябва да съблазниш дъщеря му. Интересно. Нещо друго да ми кажеш?

— Не и този път. Вече ти казах повече, отколкото трябваше.

— Очевидно съблазняването не е било успешно, иначе нямаше да си толкова навит да ходиш у Бела.

— Фийби е своенравна и има нужда от специално отношение. Предишните ни взаимоотношения не завършиха добре… друго няма да кажа.

А, стигнахме — каза Люк, спирайки пред заведението на Мадам Бела. — Влизаме ли?

Висок, изискан прислужник им отвори вратата и те влязоха в упадъчно елегантната приемна на Бела. Няколко от нейните момичета се разхождаха из стаята в изкусно подредено неглиже. Рам забеляза веднага Лулу и щеше да се отправи към нея, ако Бела не се беше появила, за да ги приветства с Люк.

— Добре дошли, лорд Бракстън, лорд Уестмор. Радвам се, че все още мога да разчитам на последните двама поклонници на женската красота в Лондон да посетят заведението ми. Какво ще обичате тази вечер?

— Лулу ме привлича сега — каза Рам. — Свободна ли е?

— За вас винаги — грейна Бела. — Ами вие, лорд Уестмор? Кого си избирате?

Люк й изпрати огнен поглед.

— Вие свободна ли сте? Знам, че харесвахте Батхърст, но понеже той вече не е на разположение, помислих, че може би аз ще ви се харесам.

— Случайно съм свободна — изрече Бела, мушвайки ръка под лакътя на Люк.

Рам ги загледа как се отдалечават, после се обърна към Лулу. Докато вървеше през стаята, стана нещо странно. Стъпките му станаха по-бавни, сексуалното напрежение от срещата му с Фийби се оттече от тялото му и той остана странно равнодушен към Лулу.

Червената й коса беше твърде крещяща и изрисуваното й лице изглеждаше грубо и вулгарно. Гърдите й бяха прекалено големи и прозрачният пеньоар, който беше облякла, излагаше прелестите й на безвкусен показ. Триъгълникът, закриващ секса й, беше черен, не червен като косата, и мислите му внезапно се обърнаха от Лулу към Фийби.

Защо Фийби нахълтваше там, където не я искаха, запита се Рам безмълвно.

Беше дошъл при Бела, за да забрави тъмнокосата красавица и да утоли страстта, която, тя беше предизвикала. Но, невъзможно, сега си спомни как беше изглеждала Фийби гола, как я беше чувствал в прегръдките си и как нямаше търпение да я направи своя. Четири години се стопиха, сякаш не представляваха нищо.

Беше първият й любовник. Тя беше толкова увлечена по него, колкото и той по нея. Но имаше само един начин тя да му позволи да я има. И той, глупакът, беше оставил секса да управлява разума му и беше направил немислимото. Тогава това му се струваше толкова редно; наистина беше мислил, че е влюбен.

Не беше осъзнал, че е спрял и стои в средата на стаята, докато не вдигна очи и не разбра, че привлича вниманието на околните. Принуди се да се раздвижи. Пет-шест стъпки го отведоха към мястото, накъдето се беше запътил.

Лулу го приветства с усмивка, изпълнена с обещания. Примъкна се към него и притисна гърдите си към ръката му.

— Ще се качим ли горе, милорд? Обещавам, че няма да съжалявате.

Рам вече съжаляваше. Не можеше да си представи защо е имал апетит за Лулу. Тя не можеше да се сравнява с Фийби. Тази мисъл го накара да спре. Откъде му беше хрумнало това? Откога беше започнал да сравнява другите жени с Фийби?

Откакто Фийби се върна в живота ми.

— Друг път, Лулу — каза Рам. — Изведнъж си спомних един предишен ангажимент.

Обърна се и побърза да излезе.

Дейвид Филипс се появи пред вратата на Фийби рано на следващата сутрин. Госпожа Краули го въведе в кабинета, където Фийби преглеждаше бележките на баща си. Беше ги намерила в сандъка му и се надяваше да й дадат информация за амулета.

Тя се усмихна нетърпеливо на госта си.

— Добро утро, Дейвид. Какво те носи толкова рано?

— Той е бил тук вчера вечерта, нали?

Фийби премига.

— За кого говориш?

Брадичката на Дейвид щръкна войнствено.

— Бракстън. Какво правеше той тук? Не си ли научи урока за него?