Кони Мейсън - Страст и омраза

Ник сграбчи детето, което влетя в прегръдките му. Изстена болезнено, когато усети колко отслабнало е малкото телце, ребрата му се брояха под изтънялата кожа. Колко ли мъки са изтърпели в негово отсъствие, помисли Ник в пристъп на вина. Закле се, че отсега нататък нито Еме, нито Бранд ще изпитат глад или лишения. А когато научеше къде работи Еме, щеше да отиде при нея и да остави съдбата си в нейни ръце.

— Къде е майка ти, синко? — запита той, след като пусна Бранд.

— В Атланта. Донесе ни храна и лекарства и пак замина.

— Болен ли си бил?

— Имаше възпаление на дробовете — отвърна Савана. — Еме не можеше да го гледа как се мъчи. Затова го направи.

— Какво е направила?

Ник започваше вече да губи търпение.

— Не мога да го кажа.

— Тя е при госпожица Мона — изчурулика Бранд. — Чух я, като казваше на Савана, че щяла да работи в уличен дом.

Ник едва не се задави.

— Какво?

— О, божке — изстена Савана, разтърсвайки скръбно глава. — Еме ще побеснее, ако разбере, че детето ни е чуло какво приказваме.

Ник се навъси. Досега Бранд не го беше виждал толкова разсърден, дори когато Еме беше избягала от „Високите дъбове“ и я беше заключил в стаята й за наказание. Личицето му се сви болезнено, но той храбро се помъчи да преглътне сълзите.

— Нещо лошо ли казах?

Ник се наведе и взе детето на ръце.

— Не, синко, не си казал нищо лошо, не се сърдя на тебе. Просто се тревожа за майка ти. Вземи да надникнеш в дисагите ми — донесъл съм ти подаръци.

— Подаръци? За мене? — В очите му затанцува любопитно пламъче. — Не помня кога последно съм получавал подаръци. А, сетих се — когато ти ми издяла конче.

Пламнал от нетърпение, Бранд се измъкна от ръцете на Ник, хукна към Скаут и започна да рови в дисагите. И докато издаваше радостни възклицания, откривайки едно след друго неочакваните съкровища, Ник продължи разговора си със Савана.

— Кога отиде Еме при госпожица Мона? — Гласът му сякаш всеки момент щеше да секне.

— Преди една седмица.

Тих стон се изтръгна от устните на Ник.

— Имаш ли вест от нея?

— Не. Донесе достатъчно храна, колкото да имаме за две или три седмици, и каза, че нямало скоро да си идва.

— Защо, по дяволите, не се опита да я спреш?

— Помъчих се. Господ знае, че се помъчих, но нали я знаете Еме колко е упорита! — Наистина, Ник знаеше това много добре. — Надяваше се да си намери почтена работа, обаче не можа. И не можеше да остави Бранд да гладува. Точно така щеше да стане, ако не беше отишла при госпожица Мона.

— Събери си нещата и тези на Бранд. Скоро ще се върна.

С лице, застинало в гневна маска, Ник се извърна рязко и се приближи към коня, в чиито дисаги още се ровеше Бранд. Момчето тъкмо беше пъхнало в устата си една ментова пръчка. Ник никога не беше виждал такова блажено изражение.

— Трябва да тръгвам, синко, но скоро ще се върна с майка ти. После всички отиваме във Вашингтон.

— Ще заминем от „Високите дъбове“?

— Само временно. — Той се обърна към старата жена. — Грижи се за момчето, Савана. — После, като си спомни за подаръка, който й беше донесъл, извади пакета от дисагите и го пъхна в ръцете й. — Това е за тебе.

— Не се карайте на Еме — предупреди го старата бавачка, размахвайки пръст пред лицето си. — Тя направи каквото трябваше.

Ник се качи на седлото.

— Не ми чети конско, Савана. На Еме трябваше да се скараш. Когато я намеря, ще се опитам да се въздържа. Ако това ще ти бъде някаква утеха, обещавам, че няма да й направя нищо лошо.

Отдалечавайки се от имението, почувства, че не е сигурен дали ще може да спази това обещание. Толкова беше ядосан на Еме, че можеше като нищо да извие хубавото й вратле. Като си представеше, че някакви мъже щяха да я мачкат и да се възползват грубиянски от нея, му прилошаваше. Макар да осъзнаваше, че го е направила заради Бранд, не можеше да не се вбесява. За бога, та той я обичаше!

Еме се огледа в огледалото, но видя насреща си една непозната жена, която изобщо не приличаше на нея. Жената, която я гледаше от огледалото, имаше пълни устни с цвета на узряла слива и напудрени с руж бузи. Очите й бяха обградени с черна линия, клепачите — подчертани с леки отсенки, които им придаваха чувствен изглед. Беше облечена в прозрачна вееща се роба, която не скриваше почти нищо от тялото и. Тънка риза, стигаща високо над коленете, разкриваше дълги, стройни крака, почти целите й гърди и подчертаваше тънката талия.

Макар че госпожица Мона цяла седмица я беше тъпкала с храна, това почти не й се беше отразило. Само дето хлътнатините под скулите и ключиците бяха изчезнали. Тялото й още беше болезнено слабо, но въпреки това напълно женствено, с всички необходими извивки и трапчинки. Обувки с висок ток допълваха тоалета й.