Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Във внезапно нахлулата светлина Вей Фен го гледаше с присвити очи и слаба усмивка на сбръчканото си старческо лице.

— Така е по-добре — каза и се отпусна обратно на възглавниците. — Тук е като в гробница. Всяка нощ ме слагат тук и ме заравят. И на сутринта съм все още тук.

Чан Ин погледна баща си със загриженост и любов. Мразеше да го вижда такъв, толкова стар и безпомощен. Спомените му се бунтуваха срещу този образ на Вей Фен, искаше да види баща си отново силен и жизнен. Но това бяха спомени от детинството, а сега той самият беше по-стар, много по-стар. Щеше да навърши четирийсет на следващия си рожден ден. Въздъхна и прекоси стаята, за да застане редом с братята си до леглото.

Хси Ван стоеше там в униформата на полковник — беше разтревожен, присъщото му чувство за хумор бе изчезнало. Откакто баща му получи удар, той беше само наполовина на себе си, неговото иначе безоблачно лице бе помрачено. Цен-ли, най-младият, стоеше точно до баща си с ръка, нежно отпусната на рамото на стареца, а красивото му лице беше сведено към баща му. От време на време Вей Фен се обръщаше леко и го поглеждаше с усмивка.

Ударът почти бе убил Вей Фен. Само експертната хирургия го беше спасила. Но след това набързо бе развил и пневмония. Сега, месец след първия си сърдечен пристъп, той беше много по-добре, но случилото се страшно го бе състарило. Лявата страна на главата му бе обръсната до кожа, а дясната му ръка лежеше безполезна над завивките. Беше останал тромб и определени части на мозъка му бяха поразени, между тях и тези, които управляваха движенията. Дори протезната хирургия не бе успяла да възстанови нормалното функциониране на ръката му.

— Синове мои — каза той с усмивка, докато местеше поглед от един към друг — прости думи, натежали от чувства. За миг се закашля отново и Цен-ли обгърна високото му едро тяло, коленичи, по-здраво хвана ръката на стареца, докато спазъмът премине. Тогава Вей Фен заговори отново — най-вече гледаше към своя наследник Чан Ин:

— Докторите ми казаха, че ще живея — усмихна се тъжно и кимна. — Дори това изглежда странно сега… мисълта за живота — пое си въздух с продължително хриптене и продължи: — Но докато бях такъв приятел на смъртта през последните няколко седмици, имах шанс да я изуча — да я гледам в лицето и да я опозная. Както човек започва да уважава врага си заради голямото му умение и хитрост.

Хси Ван се изсмя кратко и Вей Фен го погледна с усмивка, зарадван от смеха му.

— Хубаво е да чуя твоя смях, Хси. Той ми липсваше — той леко облиза устните си и продължи: — Стоях близо до нея, нали разбирате, и гледах назад. В светлината. Гледах назад и виждах формите на нещата тук, в нашия свят на сенки.

Чан Ин присви очите си — слушаше, наблюдаваше лицето на баща си и видя как очите на стария танг сякаш гледаха през Хси, като че ли наистина можеха да видят нещо, което не им беше дадено да виждат.

— За първи път виждах ясно. Как стоят нещата. Какви ще бъдат — Вей Фен извърна глава и отново погледна към големия си син. — Това е, за което ви повиках. Тебе, най-вече тебе, Чан Ин. Но и вас също, Хси и Цен. За свидетели. Стражи, ако искате.

Те изчакаха, докато Вей Фен си поеме дъх. През отворените врати долитаха шумът на вятъра в дърветата и жуженето на насекомите. Слаб бриз движеше леко завесите и освежаваше въздуха в стаята.

— Има нещо, което искам от теб, Чан Ин. Нещо, което един баща не трябва, да иска от първородния си син. Но аз видях какво идва. И понеже те обичам, искам ти да ми се закълнеш, че ще сториш това, което поискам от тебе.

Чан Ин потрепери, като видя странната настойчивост в очите на баща си и кимна.

— Каквото поискаш, татко.

Вей Фен замълча за миг с поглед, вперен в него; после въздъхна и сведе очи към ненужната си вече ръка.

— Искам да ми се закълнеш, че ще подкрепяш Ли Юан. Ще го подкрепяш, каквото и да иска, във всичките му начинания. Каквото и да иска от тебе, прави го.

Замълча с внезапна твърдост на лицето си, сякаш виждаше отново нещата от страната на смъртта. Отново гледаше в света на сенките и светлината.

— Направи го, Чан Ин! Трябва! Защото върху раменете на Ли Юан лежи съдбата на всички ни. Откажи му — и Седмината ще паднат така сигурно, както аз ще умра някой ден и ти ще ме наследиш.

За миг Чан Ин остана мълчалив, замислен, сетне вдигна поглед и срещна очите на баща си, усмихна се — разбираше цялата важност на това, което се изискваше от него.

— Кълна се да сторя това, което баща ми желае. Да подкрепям Ли Юан във всичко, каквото поиска — той се поклони ниско, след това се обърна към братята си: — В това се кълна като свещен дълг и вие, моите братя, сте ми свидетели.