Дейвид Уингроув: Камъкът отвътре

— Донеси го — каза той и протегна лявата си ръка небрежно, почти флегматично. Ван Со-леян може и да беше притиснал Съвета да сключи тази сделка с врагове им — тази „концесия“, както я бе нарекъл — но той, Ву Ши, щеше да покаже на тези мъже къде точно им е мястото. Видя как Левър се извърна с неуверен израз, като поглеждаше към своите, сякаш очакваше съвет, после се обърна напред и започна да се изкачва. Всяко стъпало беше малко унижение. Всяко стъпало го смаляваше. Тогава, когато беше само на три крачки от върха, Ву Ши вдигна ръката си — жест, заповядващ да остане там, където е.

Левър се намръщи, но изпълни заповедта.

— Коленичи — каза Ву Ши с мек, сега почти нежен глас.

Левър извърна леко глава, като че ли не беше чул добре.

— Какво?

— Коленичи.

Гласът на Ву Ши не беше по-силен, не беше по-твърд, но този път заповядваше, а не напомняше.

Левър отново се поколеба — беше се полуизвърнал, мускулите на лицето му се стегнаха, помисли за приятелите си долу, които го гледаха. Старецът коленичи бавно, с характерното за него пуфтене и вдигна светнал от ярост поглед към Ву Ши. Мислеше, че сигурно би могъл да избегне тази част от протокола. Но Ву Ши беше непреклонен. Твърдо бе решил да получи ако не друго, то поне формално уважение от Левър, защото знаеше, че властта се съдържа във формата. Истинската власт. Преклонението на един човек пред друг — жест, толкова стар, колкото и изпълнен със съдържание. Дори и истинското уважение да липсваше, той все пак можеше да настоява за един от елементите му — подчинението. Само подчинение.

Ву Ши се наведе напред, дръпна листа от протегнатата ръка на Левър и го разтвори. Неговият оригинал — удостоверен чрез ретинално копие и снимка — беше вече на файл. Все още обаче имаше повече сила в написаното на хартия, подписано от ръката на всеки един и връчено тук, на това място, където американската мечта беше умряла — повече сила, отколкото в чисто технологичния оригинал на тяхното съглашение. Те слабо разбираха това, но ритуалът беше повече от празна показност. Той сам по себе си беше власт. Беше това, което придава форма на отношенията между хората.

Ву Ши сви листа с доволно ръмжене. Полуизвърна се и даде знак. Изведнъж ярка светлина падна върху близката сграда. За момент там нямаше нищо, после върху чистата и бяла повърхност на стената се отвори врата и от тъмнината вътре излезе група млади мъже. Синовете. Изпити, не тъй горди след петнайсетмесечния затвор. Но опасни. По-опасни, отколкото Ван Со-леян би могъл някога да заподозре.

Ву Ши вдигна ръка и освободи стареца.

Левър тръгна назад, стъпваше бавно по стъпалата, долу се обърна, слезе при приятелите си и се отправи през покритата с отпадъци пустош към постройката, където бяха младите. Ву Ши продължи да гледа още миг, после се извърна. В ръката си държеше гаранцията за доброто им поведение — техния залог да се държат по-добре, отколкото се бяха държали. Но той беше видял омразата, неподчинението в лицето на Левър. Струваше ли си да държиш такава гаранция при подобна открита съпротива?

Усмихна се. Да, защото това щеше да му осигури предлог да действа, без Ван Со-леян да си пъха носа там, където не му е работата.

Когато си тръгваше оттам, знаеше със сигурност, че това не е краят, а само временно отлагане. Щеше да дойде време, когато ще срещне тези хора отново.

— Американци… — промърмори той, след това тихо се засмя и погледна назад към обезглавената статуя, очертана от светлините отгоре. Върховните , както се наричаха сами. Жители на небето. Най-велики и изключителни. Стоящи над всичко.

Засмя се. Те можеха да си вярват, но ако отидеха твърде далече, той щеше да превърне това в ад за тях.

Сянката от листата падаше върху бледите люспести скали в далечната страна на басейна. Ли Юан, танг на Европа, стоеше на ниското извито мостче, заслушан в звуците, идващи от стаите отвъд водата. Ниски дървета пречеха на гледката към вътрешните дворове и къщата, но звуците ясно достигаха до него — смях от радост и облекчение; глъчка на възбудени женски гласове и извисяващ се над нея плач на новородено.

Той стоеше там съвсем неподвижен, гледаше надолу към своето тъмно отражение във водата, пълна с лотоси. Имаше дете. Беше син — разбира се, син — нямаше да се смеят, ако не беше така. Стоеше неподвижен, без да знае какво да мисли, какво да чувства в такъв момент; светът — малкият свят от дървета, скали и вода — не му нашепваше нищо.