Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Ето така ще изглеждам и аз след четиридесет години — помисли си. — Но трябва ли да бъда същият като него!

— Не сега — каза, понеже искаше да остави този въпрос настрани, да го запази за някой по-спокоен, не толкова многолюден момент, но баща му настояваше. Той потупа Майкъл по рамото, сякаш окуражаваше борец.

— Не, хайде, Майкъл! Сега е чудесен момент да го обявим! Това ще даде на всички надежда да очакват нещо от бъдещето. И ще ни помогне да оставим всичко зад себе си.

Майкъл се взря в баща си, после поклати глава.

— Моля те, татко, не съм готов за това. Да поговорим утре.

Дори този му опит да възстанови стария тон между баща и син беше труден; беше изчерпал възможностите до предела им. Но Чарлз Левър сякаш не го беше чул. Той разтърси масивната си глава и здраво стисна рамото на сина си.

— Не бъди глупав, Майкъл. Знам как се чувстваш, но това ще ти помогне да се измъкнеш, нали? Жена — точно това ти трябва сега. И синове, много синове!

— Да ми помогне ! — остротата в гласа на Майкъл накара Левър да извърне изненадано глава. Майкъл изгледа свирепо баща си и нещо се прекърши в него. — Не разбираш ли? Не разбираш ли, мамка му? Аз нямам нужда от помощ. Имам нужда да бъда оставен на мира. Синове… Каква полза, по дяволите, когато се чувствам така !

Голямата стая потъна в гробна тишина. Стотици лица гледаха в него шокирани и неразбиращи.

— Няма нужда… — започна старият Левър, но Майкъл го спря с ръка.

— Ти ме насилваш, татко, винаги така си правил. Но аз говоря сериозно. Няма да се женя за момичето. Нито сега, нито никога. Разбра ли ме?

— Майкъл!

Но изведнъж той се озова отвъд думите. Обърна се, грубо си запробива път през тълпата, без да обръща внимание на виковете зад гърба си; виждаше само пода на малката килия, пазача над него, онази грозна уста, която се приближаваше и крещеше отвратително, която го учеше как точно стоят нещата.

В чистата златиста светлина на изгрева седмината „богове на почвата и зърното“ стояха по местата си на голямото земно възвишение. Бяха облечени с драконовите си роби в императорско жълто и всеки от тях държеше древния церемониален ръчен плуг, примитивната дървена брадва с причудливи резби, дългия стоманен меч. Тук, в храма на небесата, в самия център на вселената, предстоеше да започнат Новогодишните ритуали, да се разорат браздите, да се направят жертвоприношения на Ху Ту, „Този, който управлява Земята“, и на Ху Чи, „Този, който управлява зърното“, както е било още от времето на танга, основател на династията Шан, преди три хиляди и седемстотин години.

Още миг те останаха там, докато десет хиляди слуги със сини наметала чакаха тихо в подножието на хълма седемте облечени в злато фигури да оформят едно-единствено блестящо око в центъра на тъмния кръг земя, и после започна — чистият звук от биенето на камбаната в тишината, последван от ниското монотонно пеене на свещенослужителите.

Те се наведоха като един, движеха се напред, бутаха ралата пред себе си — седем черни бразди се оформиха в пръстта като спици на гигантско колело.

Ли Юан се обърна, погледна към кръга на възвишението и видя своите другари тангове, разпръснати по линията на един обръч — силуетите на техните фигури бяха като колони, поддържащи небето, техните златножълти копринени дрехи се вееха като знамена на утринния бриз. За момент илюзията беше пълна. За най-кратък миг той се върна с хиляда години назад, в самия център на древното Средно царство, с направените жертви, с осигурената реколта. Но после, вдигнал очи, видя отвъд своите братовчеди, отвъд красивите дървета и плодни градини в земите на Храма.

Булото падна от очите му. Там като огромен ледник, властващ над хоризонта, лежеше Градът, неговите перленобели стени ги обкръжаваха отвсякъде, извисяваха се над сочната зеленина на древните градини. За секунда почти се замая. След това се опомни — стоеше изправен и слушаше пеенето, слушаше древните слова, които говореха за хармония между управника и земята и за равновесието на силите, което трябва да бъде поддържано, за да не се срути Царството. За миг позволи да го успокои тази древна формула, мисълта, че те могат все още да запазят вековната връзка и да поддържат тристепенното отношение между Земя, Човек и Небе. Но му беше трудно да се съсредоточи. Очите му все се връщаха към белотата. Към замайващата белота, която обкръжаваше малкото възвишение.