Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Киан се усмихна и погледна зад Мей Фен към своя приятел, местния вей , или командващия силите за сигурност, който стоеше от едната страна на подиума.

— Е, капитан Франке, моментът почти настъпи…

Франке наведе глава, обърна се и повика своя лейтенант. След миг голямата завеса, която бе спусната по цялата ширина на главната зад камбанарията, потръпна, после започна да се вдига. От отсрещния тунел процесия от каруци, натоварени с последната партида от продукта на „ЕдуКол“, си запробива път през тълпата към главната.

В другия край на главната, на балкон, отдалечен на близо две ли от мястото, където седяха сановниците, висок хун мао с брада свали бинокъла от очите си, обърна се и даде кратък сигнал с ръка. В този миг група мъже и жени, събрани около него, тръгна и си запроправя път надолу по стълбите сред тълпата.

Мах ги проследи за момент — гледаше как вървят през тълпата, как връчват позиви и подшушват старите лозунги, ключовите думи на древните бунтовници. И като отминеха, той виждаше как онези, които бяха хвърлили поглед на позивите, ги предаваха на съседите си, разгневени от това, което бяха прочели, а гласовете им ставаха по-силни.

Той се усмихна, после тръгна по коридора. Двама от охраната стояха там и зяпаха в един от екраните на обществените служби.

— По-добре слезте по стълбите — каза той, след като им показа служебната си карта. — Май става нещо нередно.

Те погледнаха значката му, кимнаха и бързо го последваха, а в това време шумът отвън се усилваше.

Мах постоя още миг, загледан в екрана отгоре. Ли Юан говореше на своите граждани, разказваше им за комитета, създаден, за да проучи възможността за промени в Едикта и за отварянето на Камарата. Мах се приближи, плю в лицето на младия танг, после, извадил пистолета си, се обърна и тръгна след охраната.

Сега Мей Фен стоеше на подиума обезпокоен. Шумът в другия край на главната растеше, заглушаваше звука от фишеците, хората, които стояха наблизо, бяха извърнали глави развълнувани — разбираха, че там става нещо.

— Какво има, ши Киан? — попита търговецът, като нервно попипваше торбичката на колана си.

Киан се намръщи и се опита да скрие собственото си безпокойство.

— Ами не съм сигурен. Аз…

Думите му заглъхнаха, комуникационните връзки на платформата бяха прекъснати. Ревът на тълпата растеше дрезгав и обвинителен.

— Смърт на всички спекуланти и крадливи бандити от Първите нива! Смърт на тия, които искат да откраднат ориза от устата на децата ви! Смърт на всички, които печелят от мизерията и нуждата на другите! Смърт…

Скандирането продължаваше фанатично, безкрайно, докарваше възбудените вече страсти до лудост; обръщаше страха във внезапна, ослепителна паника, която се разпространяваше сред тълпата като пожар. Киан гледаше, докато тънкият кордон от зелени униформи поддаде и тълпата се втурна към подиума и гигантската статуя. Без да мисли, той се обърна — хората му бяха наблизо — скочи от задната част на платформата и се отправи към аварийния изход. Съвсем навреме, защото предната част на тълпата, изтласкана от натиска на телата отзад, се разплиска като вълна по подиума и разби подпорите му.

За миг Мей Фен запази равновесие, после се сгромоляса надолу, устата му бе оформила идеално изненадано „о“, преди да се изгуби от поглед, скрит от настъпващата тълпа. Постоянен рев се носеше сред огромното пространство като ураган, идващ от север. Като пометена от урагана, статуята потрепери и с бавно, беззвучно движение падна и размаза хората под себе си.

Цареше пълен хаос. От другия край на главната се раздаде стрелба и звук от малки експлозии, от падащ лед. И над всичко се носеше нескончаемият рев, повтарящ все едно и също — смърт, смърт, смърт.

Бяха трима, без да се брои собственикът на заведението. Бекер стоеше отзад в преградената стая и преглеждаше полиците с книги-касети втора ръка, които покриваха стените. Халер почиваше на близкото кресло, зяпнал в един екран над главата си, отпуснатата му ръка държеше туба протеинова паста с дъх на скариди.

С гръб към вратата, Леман говореше на собственика Пай Мей.

— Бъди спокоен — казваше той, — просто залягаш зад тезгяха, когато започне. И помни: никой няма да ти стори нищо — аз гарантирам.

Пай Мей, теснолик човек с остри черти, се поколеба. Киан А-йин си беше копеле, но кой го знае този какъв е? Защото ако албиносът се издъни, Киан можеше да си помисли, че той, Пай Мей, го е забъркал в това. Потрепери, после кимна неохотно. Нямаше изход.