Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

За миг се захвана с проблема като маймуна, която ровичка мравуняк с клонка, след това отстъпи.

Проклятие или благословия. Той беше онова, за което му плащаше „СимФик“. Въпросите бяха безсмислени. Не, това, което трябваше да прави през следващите пет години, беше да намери начин да използва, а не да бъде използван. Да внимава да не се превърне в нещото, което те си мислеха, че е — обикновено средство за решаване на задачи, генератор на идеи. Той щеше да им дава каквото искат, но в същото време трябваше да задържи и нещо за себе си. Може би едно нещо. Едно-единствено чисто откритие.

Асансьорът забави и спря. Когато вратата се отвори и пропусна бълбукането на разговорите от стаята зад него, Ким си припомни мълчаливия, осеян със звезди мрак горе и се усмихна — знаеше, че е прав.

Кустоу се връщаше с Майкъл към апартамента, който Левър бе наел в южния край на палубата, с изглед към модерния площад. По пътя говореха за много неща — за телохранителите на Кенеди и за важността на новия пакет от промени в Едикта — но главно за това, дали Кустоу също щеше да издържи.

— Това ли искаш, Брин?

— Така мисля — отговори Кустоу. — Все пак не ми се струва, че имам кой знае колко други възможности. И двамата сме в немилост, щом се намеси пазарът, а и не можем да живеем без лунна светлина.

Майкъл се обърна към него.

— Не това те питах, Брин. Истински ли го искаш?

Кустоу наведе глава; мислеше.

— Ако не бях поискал да се включа, нямаше да направя първата крачка, нали? — погледна унило към Майкъл. — Мисля, че и двамата знаехме докъде ще доведе всичко това. А Джоузеф Кенеди не дърпаше лостове, нито говореше лъжи, нали?

— Мисля, че не.

— И това ми дава две възможности. И двете са политически. Мога да остана зад кулисите, като дърпам конците, или да изляза отпред.

— И ти искаш да бъдеш отпред?

Кустоу си пое дълбоко дъх.

— Не съм сигурен. Винаги съм харесвал това, което правя. Искам да кажа, за мене беше удоволствие да работя с теб, Карл и Джак. Ние сме добър екип. Но да започна сам, с нов екип… — той вдигна рамене. — Просто не знам.

Майкъл замълча за момент.

— Хората очакват от тебе да издържиш. С разрастването на партията ти ще загубиш своите позиции, освен ако не си Представител. Ще загубиш всичко, което казваш, че имаш сега. Не, ако не издържиш, ще се окажеш изблъскан, Брин. Поне аз така виждам нещата.

Кустоу клюмна, след което кимна. Той се мръщеше, гледаше в краката си. Когато отново вдигна очи, на лицето му беше изписана болезнена нерешителност.

— Нали знаеш как е, Майкъл. Страх ме е.

Майкъл се засмя кратко, след което се намръщи. Кустоу беше най-големият от тях. Най-силният. Най-контактният. Не беше възможно да се страхува.

— От какво те е страх?

— От всичко това. От властта и политиката. Не искам да стана следващия Карвър, Гратън или Хартман.

Майкъл поклати глава.

— Няма да станеш! По дяволите, Брин, нали точно за това говорим — да се отървем от старата гвардия и да прокараме нови пътища — по-добри пътища?

Кустоу потрепери.

— Може би. Не знам. Просто тази нощ гледах на нещата отвън, това е всичко. Гледах всичкото това тупане по гърба, събирането на средства, телохранителите, сговора между приятели и се чудех дали наистина ние ще бъдем по-различни от другите.

За миг между тях се възцари тишина, след това Майкъл хвана ръката на стария си приятел.

— Ела. Апартаментът ми е тук нагоре по коридора. Нека поспим няколко часа, след това ще говорим пак.

Кустоу се усмихна спокойно и кимна.

— Добре, води.

Пред своята врата Майкъл се обърна и отново погледна към Кустоу. Може би Брин беше прав. Може би щеше да стане точно това, от което се страхуваше. Но ако не опитаха, ако просто се откажеха, не би ли било също толкова лошо?

Майкъл натисна ключалката и набра комбинацията с другата си ръка. Когато вратата се отвори, Кустоу се усмихна пиянски и се затътри навътре.

Експлозията беше оглушителна. Майкъл полетя назад по коридора и падна в безсъзнание. Когато се свести, може би след секунди, наоколо беше пълно с охрана и двама лекари, наведени над него, правеха нещо на краката му. Краката му бяха неподвижни.

— Къде е Брин? — попита той и се опита да седне. Но не можа, а думите му прозвучаха като суха кашлица. Чак тогава разбра, че гърдите го болят. Единият от лекарите се наведе над него и му каза да се успокои, всичко ще е наред. Той пак изпадна в небитието. Всеки път, когато се свестяваше, усещаше, че е минало време. Започна малко по малко да сглобява нещата. Той беше привързан към количка, главата му беше подпряна с възглавници. Вдясно от него едър човек с грубо лице говореше нещо в някаква слушалка и слушаше отговорите. Мърмореше за някаква бомба. Някой беше убит.