Кони Мейсън - Насила оженена

Филип се разсмя гръмогласно, но без никаква веселост.

— Наистина ме смайваш, Габи — каза той и я привлече грубо в прегръдките си. — Хайде, покажи ми как смяташ да ме превземеш от любовницата ми.

След това Габи дълго не можа да заспи, заслушана в равномерното дишане на Филип. Мислеше за абсурдната победа, която бе спечелила, оставайки пасивна в ръцете му. Когато бе свършил, се бе дръпнал от нея с отвратено изпухтяване и веднага бе заспал.

Когато лекото похъркване на Филип й подсказа, че няма лесно да се събуди, Габи се измъкна тихо от леглото, надяна ризата си, метна един шал на раменете си и полека излезе от каютата. Когато се озова на палубата, вдъхна дълбоко от топлия, напоен със сол въздух. Палубата беше пуста, с изключение на вахтения и кормчията. Тя се облегна на перилата — тайнствена фигура, чиито развявани от вятъра сребристи къдрици изглеждаха нереални, като ангелски крила под лунните лъчи. Мисълта й се зарея към предишния й живот в манастира, спомни си колко сигурна се бе чувствала там. Въздъхна. О, да можеше пак да бъде така невинна и защитена.

— Нали нямате нищо против да се присъединя към вас? — Габи едва не излезе от кожата си, когато дочу този глас, идващ сякаш от нищото. — Не исках да ви стряскам, скъпа — каза Марсел.

— О, Марсел, доста ме изплашихте — едва си пое дъх Габи. — Не можах да заспя, а нощта е толкова красива.

— Наистина прекрасна нощ — съгласи се Марсел. — Погледнете луната, скъпа. Това е луната на любовниците.

Луната висеше в небето като огромна златна топка, а лъчите й танцуваха сред леките вълнички като палави морски нимфи. Възхитена усмивка се изписа по лицето на Габи.

— Трябва винаги да се усмихвате, скъпа — прошепна Марсел, а топлото му дихание облъхна лицето й. — Надминавате дори най-ярката звезда в небето.

По лицето на Габи плъзна лека руменина. Присъствието му, макар и приятно, я смущаваше, особено поради нарастващата интимност, която той демонстрираше спрямо нея.

— Посещавали ли сте Белфонтен? — запита тя, надявайки се да разпръсне магията на луната и нощта.

— Отдавна, но вече не съм желан гост там — отговори той с непринуден тон.

— Познавахте ли Сесили?

И тя се вгледа в него, за да не пропусне реакцията му. Директният й въпрос изненада и стресна Марсел.

— Какво знаете за Сесили? — запита той, като присви очи с подозрение.

— Само това, което Филип ми каза — призна тя. — Знам, че е била негова съпруга и че е мъртва.

— Каза ли ви как е умряла?

Очите на Габи блестяха, огромни под лунната светлина. Той едва чу отговора й.

— Каза… каза… че той я е убил. — Страхът не позволяваше на думите да излязат от гърлото й.

— Боже господи! — възкликна разтревожено Марсел. — Ако ви е казал така, значи това трябва да е истината. Точната причина за смъртта й не бе съобщена публично, но според слуховете тя е била удушена.

Габи трепна, хващайки се за гърлото, и на Марсел му се дощя да си бе отхапал езика, преди да изрече нещо, което да я уплаши още повече. Надявайки се да уталожи страха й, той я привлече в прегръдките си и когато тя не протестира, дръзко прокара ръце по копринената й коса и положи ръка на кръста й. Почувства я как трепна от допира му и инстинктивно я привлече още по-близо, усещайки как тялото й, покорно и огъващо се, се опира до неговото. Изведнъж го връхлетя огромен прилив на нежност към беззащитното момиче в ръцете му. Искаше само да я закриля вечно.

— Марсел — започна плахо Габи, — Филип намекна, че вие имате нещо общо със смъртта на Сесили.

Тя знаеше дълбоко в сърцето си, че ако Марсел има някакво отношение към смъртта на съпругата на Филип, не би могла да приеме приятелството му.

— О, по дяволите! — избухна Марсел. — Дори не бях там, когато е умряла. Бях само приятел с нея, както и с вас. Когато бясната ревност на Филип стана непоносима, тя дойде при мене и аз я приех в дома си. Филип дойде почти веднага и я накара да се върне в Белфонтен.

— Какво стана после?

Марсел замълча драматично, поглеждайки нагоре, сякаш търсеше отговора в небето.

— Той й забрани да напуска Белфонтен под какъвто и да е предлог и непрекъснато й се натрапваше, докато тя не зачена. Погрешно мислеше, че детето ще я укроти, ще я привърже повече към него.

— Какво стана, след като тя забременя? Защо я е убил?

— За мое съжаление не знам нищо за обстоятелствата около смъртта й. Тъй като Сесили бе дошла при мене, когато се нуждаеше от закрила, съпругът й ме смята пряко отговорен за събитията, довели до смъртта й. Повярвайте ми, скъпа — каза той с лице, което би могло да мине за въплъщение на невинността, — виновен съм само задето подкрепих горкото момиче в момент, когато имаше нужда. В деня на страшния съд Филип Сен Сир трябва да застане пред божието правосъдие, а не аз.