Памела Травърз - Мери Попинз отваря вратата

— А сега! — изрева Пазача, пресипнал от крясъци. — Сега започваме с ракетите!

Всички други огньове бяха свършили. Нищо друго не бе останало от внушителния пакет, освен дългите черни пръчици.

— Не, недей! — каза Коминочистача, когато Пазача посегна към тях. — Делът си е дял. Ето, така е по-честно! — и той подаде на Пазача една от ракетите, а останалите запази за себе си и децата.

— Дайте път, дайте път! — каза Пазача важно, като запали фитила от пламъка на свещта и забоде пръчицата в една дупка в земята.

Съскайки, една ракета излетя нагоре, оставяйки след себе си тънка, набраздена златна нишка. И тогава — „Хо-о-оп!“ — гръмна. Вихър от червени и сини звезди избухна и заваля като дъжд върху парка.

— О-о-о! — извикаха децата.

— О-о-о! — извика Коминочистача. Защото това е единствената дума, която някой може да изрече, когато започнат да гърмят ракетите.

Дойде ред и на Коминочистача. Пламъкът на свещта се отразяваше от черното му лице, докато той палеше фитила на своята ракета. Последва ново „Хо-о-оп!“, нов трясък, и бели и зелени звезди се разсипаха по небето, като ребрата на някакъв гигантски чадър. Отново всички извикаха „О-о-о!“ и ахнаха от истинска радост.

— Сега е наш ред! — писнаха Джейн и Майкъл. Пръстите им трепереха, докато палеха фитила. Децата натиснаха пръчицата надолу в меката земя и отстъпиха назад да гледат. Златното огънче се покатери по пръчицата. „И-и-е-у-у!“ — полетя нагоре ракетата, пеейки, чак до най-горната част на небето.

Джейн и Майкъл затаиха дъх в очакване да гръмне.

Най-накрая, много далече и съвсем тихо, те чуха как нещо изпука. „А сега звездите“ — си помислиха те. Но — уви — нищо не се случи.

— О-о-о! — казаха всички отново, но този път не от радост, а от разочарование. Защото никакви звезди не се изсипаха от третата ракета. Нямаше нищо, освен тъмнината и едно празно небе.

— Ама че са капризни тези ракети! — каза Коминочистача. — Има някои, които просто не избухват! Е, хайде, хайде. Всички вкъщи. Няма смисъл да гледаме повече — нищо няма да падне!

— Затваряме! Всички да излязат от парка! — важно извика Пазача.

Но Джейн и Майкъл не обръщаха внимание. Стояха там, хванати ръка за ръка, и гледаха нагоре. Те все още се надяваха. Изведнъж видяха нещо, което никой друг не бе забелязал. Горе в небето висеше една искрица, леко поклащайки се в тъмнината. Какво би могло да бъде това? Не можеше да е ракетата, защото тя трябваше да е изгоряла отдавна. И със сигурност не беше звезда, защото — мислеха си те — малката искрица се движеше!

— Може би това е особен вид ракета, която има само една звезда — каза Майкъл.

— Може би — тихо отговори Джейн, без да откъсва очи от мъничката светлинка.

Децата стояха заедно и се взираха нагоре. Въпреки че беше само една искрица, те щяха да я гледат, докато изчезне. Но, колкото и да е странно, тя не изчезваше. Всъщност, тя даже ставаше по-голяма.

— Хайде да тръгваме! — подкани ги Коминочистача.

— Затваряме! — отново се провикна Пазача.

Но те все още чакаха. Звездата ставаше все по-голяма и по-ярка. Изведнъж Джейн затаи дъх. Майкъл също ахна. О, дали беше възможно това? Можеше ли това да бъде истина? — безмълвно се питаха те.

Звездата слизаше надолу и ставаше все по-дълга и по-широка. И колкото повече се приближаваше, толкова по-странна, но и по-позната ставаше формата й. В самия център на тази мъждукаща светлина се очерта една странна фигура — фигура с черна сламена шапка и синьо палто със сребърни копчета, която носеше в едната си ръка нещо приличащо на пътна чанта, а в другата — о, дали беше истина? — чадър с дръжка като папагалска глава.

Кибритопродавача, който беше зад тях, извика от учудване и хукна да бяга към вратата на парка.

Странната фигура приближаваше върховете на оголените дървета. Краката й докоснаха най-високите клонки на един дъб и тя грациозно заслиза надолу по клоните. Задържа се за момент на най-ниския клон, умело балансирайки.

Джейн и Майкъл се затичаха натам и не можеха да сдържат щастливите си викове:

— Мери Попинз! Мери Попинз! Мери Попинз! — с весел смях и сълзи те се хвърлиха в обятията й.

— Ти се в-върна н-най-н-накрая! — заекваше Майкъл възбудено и я сграбчи за изрядно лъснатата обувка. Беше топла и малка, съвсем истинска, и миришеше на черна боя за обувки.

— Знаехме, че ще се върнеш. Вярвахме ти! — Джейн сграбчи другия крак на Мери Попинз и увисна, вкопчена в памучния й чорап.

Устата на Мери Попинз се изкриви в нещо като усмивка. После погледна децата сърдито: