Умберто Еко - Баудолино

— Първият човек, който си убил в живота си.

— И дано бъде последният. Беше мой приятел от младостта, другар в хиляди приключения в продължение на повече от четирийсет години. Искаше ми се да заплача, но после си спомних какво беше направил и ми идеше да го убия втори път. Изправих се с мъка, защото бях започнал да убивам във възраст, когато човек няма вече ловкостта на най-добрите си години. Задъхан се довлякох до дъното на прохода, влязох отново в криптата, видях другите трима бледи и разтреперани, почувствах се изведнъж облечен в достойнството на своя сан и на осиновен син на Фридрих. Не трябваше да показвам ни най-малка слабост. Изправен, обърнал гръб на иконостаса, сякаш бях архангел сред архангелите, изрекох: „Правосъдието бе въздадено! Наказах със смърт убиеца на свещения римски император!“.

Баудолино отишъл да прибере своята реликвеница, измъкнал от нея Градала, издигнал го като просфора над главите на останалите и казал само:

— Някой да иска да каже нещо?

— Баудолино — обадил се Борон, като все още не успявал да овладее треперенето на ръцете си, — тази вечер преживях повече, отколкото през всички години, преживени с теб. Безспорно не е твоя вината, но нещо се счупи между нас, между мен и теб, между мен и Киот, между мен и Бойди. Преди малко, макар само за няколко мига, всеки от нас горещо пожела да е виновен другият, за да свърши кошмарът. Това не е вече приятелство. След падането на Пндапетцим останахме заедно само случайно. Това, което ни свързваше, беше търсенето на предмета, който държиш в ръце. Казвам търсенето, а не самият предмет. Сега зная, че той е бил през цялото време с нас, и въпреки това ние много пъти сме били на косъм от смъртта. Тази вечер разбрах, че не трябва да притежавам Градала, нито да го дам на някого, а само да поддържам жив пламъка на неговото търсене. Така че задръж тази паница, която има силата да увлича хората само когато те не я намират. Аз ви напускам. Ако има начин да се измъкна от града, ще го направя колкото мога по-бързо и ще започна да пиша за Градала и моят разказ ще бъде единствената ми сила. Ще пиша за рицари, по-добри от нас, и който ме прочете, ще бленува за чистотата, а не за нашите низости. Сбогом на всички вас, останали мои приятели. Неведнъж ми е било хубаво да мечтая заедно с вас.

Казал тъй и изчезнал натам, откъдето бил дошъл.

— Баудолино — обадил се Киот, — мисля, че Борон направи най-добрия избор. Аз не съм учен като него и не зная дали бих могъл да напиша историята на Градала, но зная, че ще намеря на кого да я разкажа, за да я напише той. Борон е прав, ще остана верен на своето многогодишно търсене на Градала, ако съумея да накарам други да го пожелаят. Дори няма да говоря за тази чаша, която държиш в ръцете си. Може би ще кажа само, както казах някога, че е камък, паднал от небето. Дали ще е камък, чаша, копие, няма значение. Важното е никой да не го намери, инак другите ще престанат да го търсят. Ако искаш моя съвет, скрий го: нека никой не го открие, за да не убие мечтата си. Освен това и аз бих се чувствал неловко сред вас, бихте ме връщали към твърде много мъчителни спомени. Ти, Баудолино, се превърна в ангел мъстител. Може би е трябвало да направиш това, което си направил, но аз не искам да те виждам повече. Сбогом.

И също напуснал криптата.

Тогава заговорил Бойди, и то, след толкова години, отново на говора на Фраскета:

— Баудолино, аз не хвърча в облаците като онези двамата и не мога да разказвам истории. Смешни ми са тези, които тръгват да търсят по света нещо, дето го няма. Важни са нещата, дето ги има, само че не трябва да се показват на всички, защото завистта е ужасен звяр. Този Градал е свят, повярвай ми, защото е прост като всички свети неща. Не зная къде ще го поставиш, но всяко място освен това, за което ще ти кажа след малко, ще бъде грешка. Чуй какво ми дойде наум. Помниш, че след като умря бедният ти баща Галяудо, Бог да го прости, всички в Александрия започнаха да говорят, че е редно на спасителя на един град да се издигне паметник. После знаеш как става: говори се, говори се, и нищо не се прави. Аз обаче, като обикалях селата да продавам жито, бях открил в една порутена църквица близо до Вила дел Форо една чудесна статуя, докарана отнякъде. Представлява едно прегърбено старче, което крепи на главата си нещо като воденичен камък, може би камък за основа на постройка, или голяма пита сирене, върви го разбери какво точно, и сякаш се е превило на две, защото тежестта не му е по силите. Помислих си, че такъв образ иска да каже нещо, макар и да не разбирах какво, но нали знаеш как стават тези работи, ти правиш една фигура, после други измислят какво тя означава, нали може да се изтълкува и така, и така. Гледай какво съвпадение, си казах тогава, това би могло да бъде статуята на Галяудо, ще я вградим над вратата или в страничната стена на катедралата като малка колона, на която питата ще служи за капител, и ето ти точно смисъла, че той сам издържа тежестта на цялата обсада. Отнесох я вкъщи и я скрих в плевнята. Щом заговорех с другите за нея, всички одобряваха идеята. Но след това стана тъй, че като сме добри християни, трябва да тръгнем за Йерусалим, и тръгнах с другите и аз, тогава ми се виждаше свята работа. И нямаше връщане. Сега се прибирам у дома и само гледай след толкова години как ще ме посрещнат тези от нашите, които още не са се тътнали, а пък за младите ще съм този, който е тръгнал с императора за Йерусалим и който има повече от магьосника Вергилий неща за разказване вечер край огнището. Пък може преди да умра и да ме направят консул. Връщам се вкъщи и без да казвам нищо никому, отивам в плевнята, измъквам статуята, издълбавам някак си една дупка в това, което е на главата й, и мушвам там Градала. После го покривам с хоросан, посипвам го с чакъл, тъй че нищо да не се вижда, и отнасям статуята в катедралата. Зазиждаме я здраво нейде нависоко и тя остава там per omnia saecula saeculorum 40 40 Во веки веков (лат.). — Бел.пр. , тъй че никой да не може нито да я смъкне, нито да види какво носи на тиквата си баща ти. Ние сме млад град и без много бръмбари в главата, но Божията благословия не вреди никога. Ще умра аз, ще умрат синовете ми, а Градалът ще си стои все там и ще пази града ни, без никой да знае, нали Господ Бог ще знае и това ще е достатъчно. Какво ще кажеш?