Умберто Еко - Баудолино

— Този край — господин Никита — ми се видя най-добрия за паницата, още повече че, макар много години да се бях старал да го забравя, единствен знаех произхода й. След всичко, което малко преди това бях извършил, вече не знаех защо съм се родил на тоя свят, тъй като през целия си живот ни веднъж не бях сторил нещо свястно. С този Градал, ако го запазех, бих натворил само нови глупости. Прав беше добрият Бойди. Би ми било приятно да се върна с него, но какво щях да правя в Александрия, с всичките си спомени за Коландрина, и да сънувам всяка нощ Хипатия. Благодарих на Бойди за добрата идея, увих Градала в парцала, в който го бях носил през цялото време, но без реликвеницата му. „Ако трябва да пътуваш и те срещнат разбойници — казах му, — тази глава, която има вид на златна, веднага ще ти я грабнат, а на простата паница няма да й обърнат внимание. Взимай я, Бойди, и тръгвай, и нека Господ ти помогне в начинанието ти. Върви, искам да остана сам.“ Така си тръгна и той. Огледах се и си спомних за Зосим. Нямаше го. Не зная кога беше побягнал. Навярно бе чул някой да вика на друг, че ще го убие, а животът беше научил нашия приятел да избягва свадите. Познаваше наизуст тези места и бе се измъкнал пипнешком, докато ние бяхме заети с друго. Беше ни създавал доста неприятности, но бе наказан за тях. Пожелах му да продължава просешкия си занаят и Бог да му е на помощ. И така, господин Никита, аз прекрачих трупа на Поета, изминах обратно пътя по познатия ми проход на мъртъвците и излязох близо до Хиподрума, осветен от пожара. Ти знаеш какво ми се случи веднага след това, а малко по-късно срещнах теб.

Никита мълчеше. Мълчеше и Баудолино, който седеше с разтворени в скута си длани, сякаш казваше: „Това е всичко“.

— Има нещо в твоята история, което не ми звучи убедително — заговори най-сетне Никита. — Поета е изрекъл измислени обвинения по отношение на другарите ти, че всеки от тях бил убил Фридрих, които после се оказали неверни. Ти си бил убеден, че си възстановил това, което се е случило през онази нощ, но, ако си ми разказал всичко, Поета никога не е признал, че нещата са се развили по този начин.

— Опита се да ме убие!

— Бил е полудял, това е ясно; искал е Градала на всяка цена и за да го получи, е убедил сам себе си, че който го притежава, той е виновен. За теб е могъл да си мисли само, че щом е у теб, ти си го скрил от него, и това му е било достатъчно, за да мине през трупа ти, само и само да ти отнеме тази чаша. Но никога не е заявявал, че убиецът на Фридрих е той.

— А кой ще е тогава?

— Пътешествали сте петнайсет години с мисълта, че Фридрих е умрял по чиста случайност…

— Упорствахме да мислим така, за да не се налага да се подозираме един друг. Освен това съществуваше призракът на Зосим, имахме си вече виновник.

— Дори така да е било, вярвай ми, в императорските дворци съм присъствал на доста престъпления. Макар нашите императори винаги да са се забавлявали да показват на чуждестранните гости странни машини и автомати, не съм виждал някой да използва тези машини, за да убива. Слушай, спомняш ли си, че когато за първи път спомена пред мен Ардзроуни, аз ти казах, че го познавам от Константинопол и че един мой приятел от Селимврия е бил един или повече пъти в неговия замък. Този човек, Пафнутий, е запознат с изобретенията на Ардзроуни, защото самият той е майсторил подобни неща за императорските дворци. И знае много добре докъде се простират възможностите им, защото веднъж, по времето на Андроник, бил обещал на императора един автомат, който щял да се върти около себе си и да развява едно знаме, щом василевсът плеснел с ръце. Направил го, Андроник го показал на чуждестранни пратеници, автоматът не шавнал и на Пафнутий му изболи очите. Ще го попитам дали иска да ни посети. В края на краищата тук, изгнаник в Селимврия, той скучае.

Пафнутий пристигна, придружен от едно момче. Въпреки нещастието и възрастта, оказа се човек с буден и остър ум. Поговори с Никита, с когото не се беше срещал от дълго време, и после запита как би могъл да бъде полезен на Баудолино.

Баудолино му разказа, отначало по-набързо, после с повече подробности историята си от пазара в Галиполи до смъртта на Фридрих. Не можеше да не спомене за Ардзроуни, но скри от кого е бил осиновен, като каза, че вторият му баща бил фламандски граф, към когото той, Баудолино, бил много привързан. Не спомена и Градала, като разказа само за една чаша, обсипана със скъпоценни камъни, на която убитият държал много и която можела да събуди алчността на мнозина. Докато говореше, Пафнутий го прекъсваше от време на време: