Умберто Еко - Баудолино

— А в какво си сигурен? — запитал Поета все така с подигравателен смях.

— Сигурен съм в това, че преди да видиш какво правят Борон и Киот, вече си имал свой план. Отишъл си в залата, където се намираше охлювът, през чийто отвор се говореше, за да се чуе в стаята на Фридрих. Между другото, ти и тази вечер доказа, че тази игра ти харесва, и когато те чух да говориш иззад иконостаса, нещата започнаха да ми се изясняват. Приближил си се до Дионисиевото ухо и си повикал Фридрих. Мисля, че си се представил за мен, разчитайки на това, че по пътя от един етаж на друг гласът се променя. Казал си, че съм аз, за да бъдеш по-убедителен. Предупредил си Фридрих, че някой е сложил отрова в храната му, че дори един от нас е получил страшни болки и че Ардзроуни вече е пратил своите убийци. Посъветвал си го да отвори ковчежето и да изпие веднага противоотровата на Соломон. Нещастният ми баща ти е повярвал, изпил е течността и е издъхнал.

— Забавна история — казал Поета. — А камината?

— Може би наистина е била запалена от лъчите на огледалото, но след като Фридрих е бил вече труп. Камината не е влизала в твоя план, не е била част от него, но който я е запалил, ти е помогнал да ни заблудиш. Ти си убил Фридрих и едва днес ми помогна да го разбера. Бъди проклет! Как си могъл да извършиш това престъпление, това отцеубийство — да умъртвиш единствено от жажда за слава човека, който те облагодетелства? Не си ли даваше сметка, че отново си присвояваш чужда слава, както направи с моите стихове?

— Това се казва новина — засмял се Бойди, който се бил отърсил вече от уплахата си. — Великият поет, който кара други да му пишат стиховете!

Това унижение, след множеството провали от тези дни, съчетано с отчаяното желание да притежава Градала, тласнало Поета към крайни действия. Измъкнал меча си и се нахвърлил върху Баудолино с вик:

— Ще те убия, ще те убия!

— Няколко пъти съм ти казвал, господин Никита, че съм миролюбив човек. Бил съм твърде мек към себе си. В действителност, открих го вчера, аз съм страхливец, Фридрих е бил прав онзи ден. В този момент ненавиждах Поета от цялата си душа, исках да го видя мъртъв, но въпреки това не мислех да го убивам, а само той да не ме убие. Отскочих назад към колоните, после се вмъкнах в прохода, през който бях дошъл. Бягах в тъмнината и чувах неговите заплахи, докато ме преследваше. В прохода нямаше светлина, а да напредвам пипнешком означаваше да докосвам труповете край стените; като намерих едно отклонение наляво, се впуснах в тази посока. Но той ме следваше по шума от стъпките ми. Най-сетне видях светлинка и се озовах в дъното на кладенеца, през който се бях спуснал на идване. Беше се стъмнило вече и едва ли не по чудо виждах точно над главата си луната, която осветяваше мястото, където се намирах, и хвърляше сребристи отблясъци върху лицата на мъртъвците. Може би те именно ми подсказаха, че не можеш да измамиш собствената си смърт, когато ти диша във врата. Спрях. Видях как Поета идва към мен и покрива очите си с лявата си ръка, за да не вижда неочакваните домакини. Сграбчих една от проядените дрехи и я дръпнах с все сила. Един от труповете се срути точно между мен и Поета, като вдигна облак прах — тялото и тъканта се разпадаха, щом се докоснеха до земята. Главата на мумията се откъсна и се претърколи в краката на моя преследвач точно под лунния лъч, показвайки му ужасяващата си усмивка. Поета се спря за миг потресен, след това изрита черепа. Аз сграбчих други два трупа от отсрещната страна и ги запратих право в лицето му. „Махни я тая леш от мен!“, викаше Поета, като отпъждаше люспите изсъхнала кожа, които хвърчаха край главата му. Не можех да продължавам вечно тази игра, бих изскочил вън от светлия кръг и попаднал отново в мрака. Стиснах двете арабски ками и ги насочих пред себе си. Поета се хвърли към мен, вдигнал с две ръце меча си, за да ми разцепи главата, но се спъна във втория скелет, който беше блъснал точно пред себе си, изтърва меча и рухна върху мен. Аз паднах по гръб и опрях лакти на земята… Видях лицето му съвсем близо до моето, кръвясалите му очи, впити в моите, усетих мириса на неговия бяс, зловонния дъх на звяра, разкъсващ плячката си, почувствах пръстите му, които стискаха гърлото ми, чух скърцането на зъбите му… Реагирах инстинктивно, вдигнах лакти и нанесох два удара с камите отляво и отдясно на тялото му. Чух шум на съдран плат и ми се стори, че двете остриета се срещат в средата на вътрешностите му. Видях как лицето му побелява и тънка струйка кръв руква от устата му. Челото му се опря о моето и кръвта му накваси устните ми. Не помня как се освободих от прегръдката му, оставих камите си да стърчат от тялото му и го отхвърлих от себе си. Поета се плъзна встрани, широко отворените му очи се взираха в луната. Беше мъртъв.