— А празната чаша на пода, огънят в камината…
— Ти ми каза, че Фридрих нея вечер не се чувствал добре. Бил яздил цял ден под слънцето на онези земи, което изгаря до болка всеки, непривикнал към него; пристигнал е след много дни на неспирни походи и битки… Безспорно е бил уморен, изтощен, може би хванал някоя болест. Какво правиш, когато те побиват тръпки нощем? Завиваш се, но ако имаш треска, тресе те и под завивките. Твоят император е запалил камината. После се е почувствал още по-зле, уплашил се е, че е отровен, и е изпил противоотровата, без да има нужда.
— Но защо се е почувствал по-зле?
— Тук не съм сигурен, но ако размислим добре, изводът може да е само един. Опиши ми отново камината, тъй че да си я представя.
— Върху легло от сухи съчки имаше клони с уханни пъпки и късове от тъмно вещество, нещо като въглища, но намазани с някакво масло…
— Било е naphta или bitumen, вещество, което се намира например в Палестина, в така нареченото Мъртво море, където това, което човек взима за вода, е толкова гъсто и тежко, че гмурнеш ли се в него, не потъваш, а плаваш като лодка. Плиний пише, че това вещество било така сродно с огъня, че щом бива приближено до пламък, той лумва по-силно. Колкото до въглищата, познаваме ги добре: по думите на същия Плиний, те се получават от дъбовото дърво, като се запалват зелените му клони, струпани във форма на конус, измазан с влажна глина, в която са направени отвори, за да излиза през тях по време на горенето цялата влага. Но понякога въглищата се получават от друго дърво, чиито свойства не винаги са известни. И много лекари са наблюдавали какво се случва, когато човек вдъхва изпаренията на лошите въглища, които стават още по-опасни, когато се свържат с някои видове bitumen. От тази връзка се освобождават отровни изпарения, много по-недоловими и невидими от дима на обикновения огън, който изгонваме, като отваряме прозореца. Тези изпарения не се виждат, разпростират се в помещението и ако то е затворено, се утаяват. Можеш да разбереш, че ги има, само по това, че когато влязат в съприкосновение с пламъчето на светилника, го оцветяват в синьо. Но обикновено човек го разбира, когато е твърде късно, този злотворен дъх е изпил вече чистия въздух наоколо. Нещастникът, който вдъхне отровния въздух, усеща силна тежест в главата и звънтеж в ушите, започва да диша трудно, зрението му се замъглява… Достатъчна причина, за да си каже, че е отровен, и да погълне някаква противоотрова. И точно това е направил твоят император. Но ако човек усети тези болестни признаци и не напусне тутакси заразеното място, или някой не го извлече от него, нещата се влошават. Наляга го тежка сънливост, пада на пода и на този, който после го намери, ще изглежда мъртъв, без дъх, без топлина, без пулс, с вдървени крайници и бял като платно… И най-опитният лекар ще повярва, че има пред себе си труп. Случвало се е дори хора в това състояние да бъдат погребвани, когато е било достатъчно да бъдат излекувани със студени кърпи на главата, горещи бани и разтривки с масла, които съживяват телесните течности.
— Да не би — изрече Баудолино, и той с лице, бледо като на Фридрих в онази далечна утрин, — да не би да искаш да ми кажеш, че сме взели за мъртъв императора, а той е бил жив?
— Да, точно това казвам, бедни ми приятелю. Той е умрял, когато е бил хвърлен в реката. Ледената вода е започнала някак да го съживява и това би било не лошо лечение, но той, още в несвяст, е започнал да диша, погълнал е вода и се е удавил. Когато сте го извлекли на брега, сте могли да проверите дали няма вид на удавник…
— Беше подут. Знаех, че не би трябвало да е така, и си помислих, че така ми се е сторило, като гледах този нещастен труп, изподраскан от речните камъни…
— Мъртвецът не се подува под водата. Така става само с живия, който умира във водата.
— Значи Фридрих е станал жертва на някаква странна, непозната болест, не е бил убит?
— Животът му е бил отнет, разбира се, но от този, който го е хвърлил във водата.
— Но това бях аз!
— Нелепа случайност. Но не се вълнувай. Успокой се. Направил си го, мислейки, че вършиш добро, безспорно не за да причиниш смъртта му.
— Но съм я причинил!
— Не бих нарекъл това убийство.
— А пък аз — да! — извика Баудолино. — Аз съм причината моят любим баща да се удави, когато още е бил жив! Аз…
Пребледня още повече, произнесе няколко несвързани думи и припадна.
Свести се, докато Никита му слагаше студени компреси на главата. Пафнутий си беше отишъл, може би чувствайки се виновен, защото, за да покаже колко е прозорлив, бе разкрил на Баудолино една ужасяваща истина.
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу