Умберто Еко - Баудолино

— Но сте си дали сметка, че евнусите са лъгали.

— Че може би са лъгали. Но не са могли да лъжат нито епископ Отон, нито традицията, според които отецът съществува някъде по света.

— Но ти не си вече млад, както си бил, когато си тръгвал първия път!

— Сега съм по-мъдър. Трети дълг: там имам син или дъщеря. Там е и Хипатия. Искам да ги намеря и да ги защитавам.

— Но оттогава са изминали повече от седем години!

— Детето ще е на повече от шест. Нима като навърши шест години, детето ти престава да е твое?

— Но може да е момче и следователно сатир-дето-не-се-вижда-никога.

— А може да е една малка хипатия. Ще обичам това същество, каквото и да е, момче или момиче.

— Но не знаеш къде са планините, където са се укрили!

— Ще ги търся.

— Но Хипатия може да те е забравила; може да не желае да вижда този, заради когото е загубила апатията си!

— Не познаваш Хипатия. Тя ме чака.

— Но си бил вече стар, когато те е обикнала, сега ще й изглеждаш в дълбока старост!

— Тя никога не е виждала по-млади мъже.

— Но ще са ти необходими много години, за да се върнеш по онези места и да стигнеш оттатък!

— На нас от Фраскета главите ни са по твърди от оная работа.

— Но кой ти е казал, че ще доживееш до края на твоето пътешествие?

— Пътуването подмладява.

Нищо не помогна. На следния ден Баудолино прегърна Никита, цялото му семейство и домакините. Покачи се с известно усилие на коня, провеси меча си на седлото и поведе мулето със запасите от храна.

Никита го проследи с поглед и видя как той продължи да му маха отдалеч с ръка, но без да се обръща, запътен напред, напред, към царството на отец Йоан.

Никита отиде при Пафнутий. Предаде му всичко от игла до конец, от момента, в който бе срещнал Баудолино в „Света София“, и после цялата история, която Баудолино му бе разказал.

— Какво да правя? — запита го.

— За него ли? Нищо, той отива да срещне съдбата си.

— Не за него, за мен. Аз съм писател на Истории, рано или късно ще трябва да напиша хрониката на последните дни на Византия. Къде да вмъкна историята, която ми разказа Баудолино?

— Никъде. Тя си е негова. И после, уверен ли си, че е истинска?

— Не, всичко, което знам, съм научил от него, тъй както научих от него, че е лъжец.

— Сам разбираш тогава — каза мъдрият Пафнутий, — че един писател на Истории не бива да дава вяра на тъй несигурно свидетелство. Зачеркни Баудолино от разказа си.

— Но поне в последните дни имаме обща история, в дома на генуезците.

— Махни и генуезците, иначе ще си принуден да пишеш за реликвите, които са изработвали, и твоите читатели ще изгубят вяра в най-светите неща. Колко е да попромениш малко събитията, ще кажеш, че са ти помогнали венецианци. Да, зная, не е истина, но в една велика История могат да се променят дребните истини, за да изпъкне голямата. Трябва да разкажеш истинската история на Римската империя, а не незначителното приключение, започнало в някакво далечно село във варварска страна и сред хора варвари. Освен това, нима би искал да внушиш на своите бъдещи читатели, че нейде там, сред снеговете и в студа съществува един Градал, и че в горещите земи се намира царството на отец Йоан? Кой знае колко безумци ще тръгнат да ги търсят в продължение на векове.

— Беше хубава история. Жалко, че никой никога няма да я узнае.

— Не смятай, че си единствен автор на истории на този свят. Рано или късно някой по-голям лъжец от Баудолино ще я разкаже.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/2496

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, март 2009 г.

Издание:

Умберто Еко. Бадулино

Италианска, първо издание

ИК „Бард“, София

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

В италианското издание е на неправилен латински: (kronica) Baudolini cognomento de Aulario — Бел.NomaD.

В италианското издание е на неправилен латински: io Baudolino di Galiaudo de li Aulari con no, testa ke somilia un Hone alleluja sieno rese Gratis al siniore ke miperdoni habeo facto il rubamentopiu grande de la mia vita do e о preso — Бел.NomaD.

Поделете си дрехите ми (непр. лат.). — Бел.пр.

Писало, което бели ниви ореше и черно семе сееше (непр. лат.). — Бел.пр.

Букв. „… и Сина“ (лат.) Догмат за природата на Сина Божи. — Бел.пр.

Хроника или История на два града (лат.). — Бел.пр.

Дела Фридрихаве (лат.). — Бел.пр.