Умберто Еко - Баудолино

— Аз зная — каза Баудолино. — Ти си ленив.

— А как да се излекувам?

— Леността се проявява за пръв път, когато човек забелязва, че слънцето се движи много бавно.

— И какво да правя?

— Никога не гледай слънцето.

— Нищо не може да се скрие от него — говореха хората в Селимврия.

— Как успяваш да си толкова мъдър? — запита го един.

И Баудолино рече:

— Като се крия.

— Как успяваш да се криеш?

Баудолино протегна ръка и му показа дланта си.

— Какво виждаш пред лицето си? — запита го.

— Ръка — отвърна другият.

— Виждаш ли, че успявам — каза Баудолино.

Отново настъпи пролетта. Баудолино беше станал още по-мръсен и космат. Долетели на ята, птиците кацаха по него, за да кълват червеите, които се бяха развъдили по тялото му. И тъй като трябваше да хранят всички тези твари, хората пълнеха кошницата му по няколко пъти на ден.

Една сутрин пристигна конник, задъхан и прашен. Съобщи му, че по време на лов един благородник бил изстрелял неточно стрелата си и тя улучила сина на неговата сестра. Стрелата се била забила в окото и излязла през тила му. Момчето още дишало и благородникът молел Баудолино да направи всичко, което може да направи един Божи човек.

Баудолино отговори:

— Дълг на стълпника е да вижда как собствените му мисли идват отдалеч. Знаех, че ще дойдеш, но се забави много време и ще ти трябва още толкова, за да се върнеш. Нещата в живота стават така, както е писано да станат. Знай, че в този момент момчето умира и дори, да, дори вече е мъртво. Господ да се смили над него.

Конникът се върнал и момчето било вече мъртво. Когато научиха новината, мнозина от Селимврия се развикаха, че Баудолино има ясновидска дарба и е видял какво се случва на разстояние от много мили. Недалеч от колоната обаче се намираше църквата на Свети Мардоний, чийто свещеник ненавиждаше Баудолино, защото месеци наред стълпникът му бе отнемал даровете на вярващите. Той започна да ги убеждава, че чудото на Баудолино било нищо и половина и че такива чудеса можели да правят всички. Застана пред колоната и извика на Баудолино, че ако един стълпник не е способен да измъкне една стрела от око, е все едно, че той е убил момчето.

Баудолино отговори:

— Желанието да се харесаме на хората погубва духовния ни разцвет.

Свещеникът го замери с камък и веднага неколцина запалени от думите му го последваха, обсипвайки площадката с камъни и буци пръст. Хвърляха камъни през целия ден по Баудолино, който се бе свил в параклисчето, закривайки лицето си с ръце. Тръгнаха си едва когато се стъмни.

На следната сутрин Никита отиде да види какво е станало с неговия приятел, и не го видя. На върха на колоната нямаше никого. Върна се вкъщи разтревожен и завари Баудолино в конюшнята на Теофилакт. Беше напълнил една бъчва с вода и с помощта на голям нож изчегъртваше цялата мръсотия, която се беше натрупала по тялото му. Беше подстригал ниско брадата и косата си. Беше почернял от слънцето и вятъра, но не изглеждаше много отслабнал, само дето с труд се държеше изправен и раздвижваше ръцете и раменете си, за да отпусне мускулите на гърба си.

— Видя ли? Един път в живота си казах истината и започнаха да ме замерят с камъни.

— Така е било и с апостолите. Ти стана свят човек, а се отчайваш от толкова дребно нещо?

— Може би съм очаквал някакъв знак от небето. През тези месеци успях да събера доста пари. Изпратих един от синовете на Теофилакт да ми купи дрехи, кон и муле. Някъде тук, в къщата, трябва да се намира още моето оръжие.

— Значи си отиваш? — запита го Никита.

— Да — отвърна той. — Докато стоях горе на колоната, разбрах много неща. Разбрах, че съм грешил, но никога за да спечеля власт и богатство. Разбрах, че ако искам греховете ми да бъдат опростени, трябва да платя три дълга. Първият: бях се зарекъл да издигна надгробна плоча на Абдул и затова запазих неговата глава на Кръстителя. Парите дойдоха от другаде, и това е по-добре, защото не идват от търговия с божи образи, а от даровете на добри християни. Ще открия мястото, където погребахме Абдул, и ще му издигна там параклис.

— Но ти не помниш дори къде е бил убит!

— Бог ще ме води, а и зная наизуст картата на Козма. Вторият ми дълг: дадох свят обет пред моя баща Фридрих, за да не споменавам епископ Отон, и до ден днешен не съм го изпълнил. Трябва да стигна до царството на отец Йоан. Иначе напразно ще съм похабил живота си.

— Но нали сами сте се убедили, че то не съществува!

— Убедихме се, че не сме успели да стигнем до него. Има разлика.