Андрея Илиев: Реваншът на Тангра

А пред него, почти два пъти по-голям, лежеше леопардът.

Биляна извика изненадана. Стиснах ръката й и казах:

— Виж колко е зелена степта… Колко е синьо небето… Синьо, синьо…

Тя отговори на стискането ми.

— Много е зелено… Наистина… И синьо…

Повтаряхме тия думички и вървяхме като дрогирани, стараейки се да напълним главите си само с цветове. Не гледах натам. Или далече в степта, или високо в небето. Дотолкова, че в един момент Биляна ме дръпна — щяхме да минем десетина метра встрани от камъка.

— Толкова е синьо… Красиво синьо — говореше с пресъхнало гърло Биляна, а дланта й бе мокра от пот.

Леопардът се изправи лениво.

— Ама наистина е синьо! — извиках аз и минах пред нея.

— Нали? — възкликна тя.

Изръмжа — прозвуча някак учудено, някак подканващо. Демек: хайде, няма ли да се паникьосате?…

Към тридесет метра… Тридесет…

— Обаче степта е разкошно синя, нали?

— Ами — завъртях глава като идиот. — Тя е грозно зелена.

Двадесет метра… Леопардът удари с опашка по земята, прозина се делово и от гърлото му излезе звук като при трошене на кости.

— Вълшебно синя! — сърдито извика зад мен Биляна.

С пръстите на лявата ръка надигнах канията на меча.

Десет метра.

— Какво ти става? Мисля, че тревата е зелена.

Зъбите му бяха съвършени — като всичко, създадено от природата. И бели — сякаш ги миеше с оная, избелващата паста…

— Зелена! — извиках със свито сърце. — Зелена!…

Леопардът изръмжа и задните му крака се свиха за скок.

— Не! — почти изплака Биляна иззад гърба ми.

Пет метра до камъка. До спасението…

Въздухът на двадесетина метра над леопарда изсъска като срязан брезент и от нищото се материализира огромна светлокафява птица. За част от секундата тя изглеждаше като мъртва, после крилата й я позиционираха и тя се стрелна надолу. Падна върху тила на леопарда, вкопчи дългите си нокти в него, а страшният закривен клюн нанесе бърз удар в окото му.

Ревът, който се разнесе, накара дори тревите да се снишат.

Леопардът загуби равновесие и се търколи по гръб. Ястребът с късо подхвръкване го застигна и впи отново нокти в корема му. Разтвори крила и се издигна. Кожата на хищника се опна, скъса се и смачканата при борбата трева поаленя от рукналата кръв.

Котката се изправи бясна и готова да убива.

Ястребът направи малък кръг на няколко метра височина, стрелна се откъм изваденото око и когато леопардът се изправи да посрещне с лапи нападението, сви се на топка и падна някъде почти до опашката му.

Шареният звяр направи невероятен за размерите и раните си скок и успя да застане лице в лице с птицата.

Пътят ни към камъка бе открит. Направих крачка натам. Биляна бе свалила лъка и с треперещи пръсти се мъчеше да закрепи стрела на тетивата му.

Аз успях да извадя меча от ножницата на гърба си.

Леопардът нанесе бърз като мисъл удар. Разхвърча се перушина, гигантската птица се търколи няколко метра и се изправи с грозен писък на крака.

Леопардът скочи.

Направих крачка към гърба на хищника.

Биляна вдигна лъка.

И тогава чух един така познат глас в главата си: „Махайте се!“

Чакар. Побеснелият Чакар.

Жълтите очи на ястреба ми сочеха камъка.

Хванах Биляна за рамото и я дръпнах. Стрелата й изсъска и излетя някъде далече в степта.

Вдигнах крак към камъка.

Последното, което видях тогава: хищната птица се бе вкопчила в главата на леопарда, той се мяташе наляво и надясно, облян в кръв, ръмженето се смесваше със скимтене, а плясъкът на крилата — с изправящи косата грачения…

Това бе десетата ми мисия в чужбина. Мироналагаща. И бяхме пристигнали точно с такива намерения — за голяма пукотевица. Оказа се по-леко и от мироподдържаща.

Една от новите централноазиатски републики. Предимно планински релеф. Но с меки, заоблени като женско тяло хълмове. Много пасища. Красиви коне и пълни с риба дерета. И хора, неочаквано добре настроени към нас.

Особено към нас, българите. Момчетата бяха от Силите за специални операции в състав батальон и трябваше да бъдат ударната сила на бригадата, която командвах аз. Трите други батальони от англичани, белгийци и тайландци не можеха да се похвалят с такива тесни връзки с местното население.

Кой знае… Може пък специалистът от Външно министерство, който ни инструктира за традициите и обичаите в тоя регион, да е бил прав.

— Господин генерал, според доста историци, занимаващи се с най-древната ни история, ще бъдете дислоцирани в район, където се намират планините Хон и река Дуло-су 90 90 Дуло-су — легендарна река, прародина на племето Имен. Когато Иджик, синът на Боян Имен, извел подчинените си в планините Хон и околните започнали да ги наричат заради това хони, в памет на нея той приел за име на своя род Дуло. — люлката на прабългарите… Ще видите и шевиците — също като в чеизите на бабите ни…