Андрея Илиев: Реваншът на Тангра

— Тангра! — извика с дрезгав глас.

— Тангра! — подеха лъконосците.

Алп Мечок свали ризницата от обезглавения труп и я подаде на Ат.

Той се дръпна импулсивно.

— Ти я заслужи, човеко — каза меко алпът.

— Тангра! — извикаха пак другите.

— Вземи я. Върни се горе. Събери хората си и знай, че Тангра е благословил всичко, което си намислил.

Ат пое ризницата. Татра и Арбуга му помогнаха да я облече.

Теку посочи с пръст тавана:

— Горният свят е твой. А този — той свали ръката си към продължението на коридора, тънещо в мрак, — е наш…

Когато се приготвиха и яхнаха конете, аз им казах:

— Ще яздите около час и ще стигнете камъка, с който обозначихме мястото, където е Тунела. Край него ще видите огромен леопард. Не се плашете. Продължете пътя си — все едно че не го забелязвате. И най-важното: мислете за нещо много, много странично и чуждо за ситуацията. „Затворете“ главите си. Никаква сянка от мисъл за това, което преживяхме и видяхме. Особено за мен. И каквото и да става край вас, не му обръщайте внимание. То не ви касае. Вие трябва да стъпите на камъка и да минете в Самодивия. Това е най-важното.

Делян ме гледаше стреснат.

— А ти?

Вдигнах рамене:

— По-добре да не знаеш.

Плячката — оръжие, злато и скъпи платове — едва се побра в петдесетината каруци, които откриха из крепостта.

Изпратиха ги десетина от странните стрелци. Студени и мълчаливи през цялото време, сега те се усмихваха несръчно в напън да покажат благоразположение. Стояха през няколко метра един от друг, кимаха и говореха нещо. Ат напъна слуха си да чуе какво казват, но не успя да различи думите.

Вече бяха далече от крепостта на Албастий, когато спряха на високото и се обърнаха назад.

— Знаеш ли какво говореха воините край пътя? — попита Боз-бий.

Ат подкара коня си към нея и я хвана за ръката.

— „Забравете всичко“. Това повтаряха непрекъснато.

Ат поклати глава:

— Май наистина е по-добре да забравим всичко.

— Ще успеем ли? — поклати глава Арбуга.

— Очевидно трябва — въздъхна Татра.

Изчакаха колоната да се източи покрай тях. Ат спря каруцата, на която бе натоварен Тулпар заради счупените си крака. Помилва животното и му каза няколко мили думи.

Побратимите стояха все така загледани в далечината, където само тънка струйка дим показваше, че е бушувала война.

— И какво? — учуди се на щукналата му мисъл Татра. — Значи Злото е мъртво, а?

— Злото? — стрелна го Арбуга. — Мъртво?

— Ами да! Няма Албастий и йореги, няма Зло!

— Глупости — плю на земята Арбуга. — Винаги има Зло!

Ат ги погледна развеселен и се засмя късо.

— Но е победимо!

Грабна поводите на коня на Боз-бий, пришпори своя и подкара към залязващото слънце, заливайки света с щастливия си смях…

Когато двамата се скриха от погледа ми, слязох от могилата. Съблякох плетената броня и кожената куртка. Събрах и останалия си багаж в торбите по седлото. После свалих букаите от краката на коня и го плеснах нежно по задницата.

— Свободен си, миличък!

Той мина в тръс стотина метра, спря и се извърна. „Пратих“ към него миризма на вълк. Стресна се и препусна, забравил за мен.

Седнах в тревата. „Потърсих“ Делян и Биляна. Пътуваха…

После внимателно, сякаш се промъквах между паяжините в Акашовите записи, затърсих Камаил.

Там беше. При камъка. Лежеше и мъркаше. Огромна шарена котка. Решена на всичко.

Станах и преметнах меча през рамо. Разкрачих се, отворих широко очи към синьото небе и започнах да „вкарвам“ краката си в тях.

Ето, направих първата крачка в Тунай…

Конете първи доловиха опасността и започнаха да пръхтят и да се дърпат. Пришпорих жестоко моя, но Биляна не можа да накара своя да направи и крачка. Върнах се и го хванах за юздите. След още двеста метра животните просто се разбунтуваха и отказаха да вървят напред.

— Колко ли има още? — ядосах се аз.

Биляна се огледа и напипа някакви свои ориентири.

— Не повече от петстотин метра.

— Майната им тогава! — изругах аз и скочих на земята.

Взех меха с вода, а на рамото на Биляна окачих торбата с образците от Тулпар, малко сушено месо и сирене.

Конете избягаха от нас, сякаш ги гонеше батальон нечисти духове.

Тесният път свърши в подножието на малък хълм, току пред пресъхнала чешмичка. Леко изпотени и задъхани, се изкачихме на високото.

И го видяхме.

На стотина метра, сред шарената черга от трева и полски цветя, като хвърлен от великан, белееше нелепо нашият камък.