Андрея Илиев: Реваншът на Тангра

Чакар се качи на върха на могилата и седна с кръстосани крака. Беше с ястребовата глава и като че ли забрави за нас и света.

Отказа да яде.

Смрачи се. По небето изгряха първите звезди. Оцъкли се луната — жълта и студена.

Биляна заспа в прегръдките ми. Внимателно се освободих от ръцете й и подложих под главата й коженото си наметало. Погледнах към могилата и изрязаната на фона на звездите там фигура, но не се реших да наруша усамотението й.

Заведох конете в близкото дере на водопой. Яребица и десетина малки излетяха подплашени изпод краката ми. Конете запръхтяха, единият се изтръгна от ръцете ми и побягна в степта.

Вкарах двата във водата и наплисках гърбовете им. След малко избягалият се върна и завря муцуна в рамото ми. Прегърнах го през шията и притиснах глава към топлата му козина, ухаеща на спарено сено. Погалих го по кадифените бърни и въздъхнах.

Върнах се.

Чакар все така стоеше на върха на могилата. Единствената промяна — беше с човешка глава. Кой знае защо реших, че това е покана за разговор. Изкачих се тежко и спрях зад гърба му. Изкашлях се.

Без да се обръща, като че ли допреди секунди сме разговаряли, той каза:

— Седни де.

Минах пред него и клекнах така, че да виждам осветеното му от луната лице.

— Утре ще бъдем в нашето време.

Никога не бях помислял, че с него сме от едно време. Но с някакво вътрешно сетиво усетих, че му стана някак леко и ведро след тия думи. И се учудих: нима изпитва носталгия?

— Страдам — кимна той. — Зверски.

Замълчахме. Облак закри луната и стана по-тъмно.

— Всичко ще е наред.

Дадох си сметка, че в главата ми плува облещен въпросът на въпросите: какво ще правя оттук нататък. Засмях се късо:

— Дано!

И погледнах към ниското, където спеше Биляна.

— Няма да я видиш никога повече.

Гласът на Чакар бе равен, но някъде дълбоко в него долових съчувствие.

— Защо? — успях да попитам, въпреки голямата бодлива топка, която застана на гърлото ми.

И си дадох сметка, че през цялото време съм съзнавал, че ще се случи нещо подобно.

— Такава е тяхната раса. Събират се с мъж, забременяват и тя никога вече не се връща при него.

Скочих.

— Тя… тя бременна ли е?

Мълча цяла вечност. Направих крачка към него и посегнах към рамото му. Той хвана ръката ми и въздъхна:

— Тя не ти ли каза?

— Не.

Помълча и каза неохотно:

— Бременна е.

И пусна — не, запокити — ръката ми ядно.

— А, не… В такъв случай аз…

— Там, в Самодивия, ни чакат. От моята раса или вашите стари богове — наричай ги както искаш. Те ще я вземат, ще я отведат в нашия свят Чулман и ще я върнат, след като се освободи от плода си. Навярно дори няма да помни какво се е случило.

— Щото такава е нейната раса? — подметнах жлъчно.

— Не. Защото така ще е по-добре за нея и детето.

— Глупости!

— Може би си прав да смяташ така. Да, то трябва да расте с майка. Но какво да правим, след като е орисано с необикновена мисия?

— Моето дете? Какво — с две глави ли ще е?

— Не.

— Тогава?

— Той ще е новият Атила. Реваншът на Тангра на света Земя.

— Плюя на вашия реванш!

Чакар разтри слепоочията си и каза уморено:

— Не плюй. Ти също си част от него.

— Не ви ли стига това досега?

— Не. Ще се върнеш в своя свят и своето време. Воювай. Участвай във всички мисии на армията. Набирай опит. Той ще те потърси.

— Вашият Тангра ли?

— Не. Твоят син.

Албастий се срина на пода, набучен като таралеж със стрели. Загърчи се. Изведнъж избухна пламък и го скри.

Някъде отзад излязоха двама здравеняци. Трябва да бяха алпите Теку и Мечок, защото единият бе с глава на овен, а другият — на мечка. Стрелците с лък им направиха почтително път и те приближиха към огъня. Този с овнешката глава носеше внушително копие с дълъг почти лакът наконечник. Замахна и го заби в средата на пламъците. Сякаш ги поля с вода. Вдигна се облак пара, после се чу жален вик и Ат отново видя Албастий — гърчеше се на пода, а дебелото копие стърчеше от корема му.

Алп Мечок приближи с огромен дори за него меч с бляскаво острие и го вдигна за удар. Режещият му ръб закачи едно от блестящите кълбета, които осветяваха коридора, и то се пръсна на ситни искри. Изчака, загледан надолу, и замахна. Виковете на Албастий се смесиха с трясъка на желязото в каменните плочи, тъмночервената му кръв потече на тънки струйки към процепите в тях… Главата му отхвръкна, търколи се облещена по пода и спря в стената.

Алп Теку я набоде на копието си и я вдигна с озъбено лице.