Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

Тулпар препусна по дълга плочеста алея, очертана с високи дървета и цветни лехи. В дъното й белееше огромен дворец. Площадката пред него чернееше от йореги. Ат забави галопа на коня и се извърна. След него, развели гриви, идваха поне десет конника с Татра и Арбуга начело. Колебанието му се изпари и той извади сулица от торбата на седлото си.

— Хур! — извика и се изправи на стремената. — Хур!

— Тангра! — ревяха елбирите зад него.

Заби се в строя им. Колеше като побеснял с меча и дългия си черкезки нож. Минута по-късно йорегите буквално бяха попилени от дошлите на висока скорост побратими.

Тулпар сякаш бе в мозъка на ездача си. Без команди, без насочване, ритайки с копита и блъскайки с гърди, той тръгна към зейналите широко врати на двореца.

Току пред тях го посрещнаха набързо въоръжени слуги — повечето хлапета. Бяха без брони и свястно оръжие. Разхвърли ги като палета и нахълта вътре с коня.

Огромна зала с покрив във формата на купол. Високи белокаменни колони. Копитата на Тулпар зачаткаха по мраморния под.

И ето — видя я!

В средата на залата, на легло, застлано с шарени килими, лежеше Боз-бий.

До нея се бе изправила алп-бий Сомор. С косматата си лява ръка стискаше събраната й на плитка коса, а в дясната държеше тънък сурежки нож. Ситните й зъби бяха оголени в зла усмивка. Момичето бе надрано и в кръв.

Ат побесня. Тулпар отново предугади намеренията на господаря си и като че ли полетя.

Боз-бий отвори ужасена уста да извика, но дългото острие на ножа почти разряза кожата под брадичката й и тя застина с крещящи очи.

Когато копитата на коня докоснаха килима и елбирът вдигна меча си за удар, подът изведнъж се разтвори. Конникът се срина надолу в тъмното гърло на кладенец-капан.

Сомор извика победоносно, охлаби хватката си и надникна надолу. Изправи Боз-бий, нави плитката й на ръката си и вдигна оръжието си за удар.

Закъсня.

Татра, застанал до една от колоните, я простреля в лакътя.

От другата страна дотърча Арбуга и заби копието си в гърба й. Злата алп-бий се загърчи, от раните й захвърчаха капки кръв и опръскаха Боз-бий. Елбирът опита да я притисне към пода и довърши, но тялото се килна към тъмното гърло и изчезна.

В залата нахлуха още елбири.

Арбуга наметна с някакви завивки от тънък румски плат момичето. Татра върза аркан за една от колоните, метна края му в черната бездна и се спусна вътре.

Двамата стояха сред затихващите пламъци и изглеждаха като хора, преминали пешком през Сахара.

— Какво стана? — попитах с пясък между зъбите и скочих от коня.

— Вода — изхърка Чакар.

Хвърлих му меха, защото видях, че Биляна се свлича. Прихванах я под мишниците. Тя отвори помътнелите си очи и зяпна към струята, която алпът изливаше отгоре й.

Седнаха на земята. Биляна се изкиска късо и нервно.

— Размина ни се, а? — и бутна Чакар с лакът.

Той поклати глава, тялото му се напрегна и в очите му избуя бяс и омраза.

— Изпуснах го.

Въртях глава от единия към другия.

— Кого?

Чакар удари с юмрук в земята. Уцели малка локва, образувала се от разлятата вода, и разхвърчалите се пръски ни оплескаха и тримата. Избърса с уморено движение лицето си и рече:

— Камаил.

— Хвани конете — казах на Делян и той препусна към горичката в ниското, където се бяха скрили.

— Оцеля, така ли? — попита с уморен глас Биляна. — След тоя…

Не можа да намери дума и очерта с длани нещо като голямо кълбо.

— Оцеля.

— Защо?

— Целеше само теб и силата на удара му бе слаба.

— Ти знаеше, че ще нападне, нали?

Какво да й кажа — че е фасулска работа? Или да се заоправдавам, че само съм предполагал?

— И не ми каза?

Вдигнах рамене. Тя наведе лице. Измежду ройналите се коси видях, че скулата й заигра.

— В твоята игра ние с Делян имаме ли някаква цена?

Ама разговор се заформя! Добре, че е каталясала и няма лък под ръка… Тръсна глава, вдигна лице и сините й очи се вторачиха в мен.

— Ще свърши ли тоя кошмар, Чакаре? — попита тъжно.

— Да.

— Кога?

— Сега.

— Какво? — стресна се Биляна.

— Тръгваме — казах равно. — Обратно.

Скочи. Наведе се над мен и завря лице в моето, търсейки потвърждение.

— Лъжеш, копеле!

Но в гласа й имаше нещо по така…

Ат се изправи тежко. Беше тъмно като в рог, но усещаше тръпнещото тяло на Тулпар. Горе, високо горе се виждаше кръглата светлинка от гърлото на капана. Усети някакво движение наблизо и трескаво затърси оръжие по себе си.