Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

— До края ли ще стоим тук? — нервно подметна тя.

— Едва ли — вдигнах рамене уклончиво.

Присвих очи. Хора и коне като че ли бяха замрели, обърнали невярващ взор нагоре. Някой извика плахо:

— Тангра!

Елбирите се раздвижиха като събудени.

— Тангра! — разтресе викът им земята. — Тангра!

Последните остатъци от мрака се стопиха. Светът заискри в злато. Заблестя в синьо. Грейна в зелено.

Хора и самодиви тръгнаха напред.

Вдигането на мрака ме завари на стотина метра от първите биещи се. Слънчевите лъчи, показали се внезапно зад тъмната пелена, втрещиха всички. И хора, и йореги, и самодиви отпуснаха десници и смаяно вдигнаха глави нагоре.

И моят кон спря уплашен. Сетих се какво отговори Чакар на въпроса на Ат — всичко това били някакви фокуси. Смушках жестоко животното. Пред мен се изпречи йорег с плетена ризница и отрязано ухо. Той обърна смаяното си конско лице към мен. Очите му бяха объркани и едва в последния момент разбраха какво ще се случи. С отчаяно движение се опита да вдигне очукания си от десетки удари щит, но острието на моя меч го изпревари с десети от секундата и потъна с храскане в темето му. Конят ми се изправи на задни крака, за да избегне рухващото тяло, аз вдигнах окървавеното острие и опиянен изревах:

— Тангра!

Миг след това светът се разтресе от виковете на елбирите и самодивите.

Понесох се в образувания от клина на Ат коридор. Там, в края му, вече течеше жесток сблъсък.

Десетина бойци в черно яростно отблъскваха атаките на тримата мъжаги. В кръга им укротяваше буйстващия си вран жребец и мяташе страшни погледи воин, от когото лъхаше ужас. Като примамени от нечут зов, като пеперуди към пламък, към тях прииждаха йореги. Наоколо бе осеяно с труповете им. Тук-там белееха голи тела на казаци със страшни рани.

Вклиних се между Арбуга и Ат. Тъкмо навреме — гвардеец се промъкна встрани и заби копието си в корема на жребеца на урмиеца. Конят изцвили, олюля се, спъна се в осеялите земята тела и рухна. Оръжието на Арбуга отхвръкна настрани. Йорегът се опита да извади забитото острие, но дръжката се счупи в ръцете му и той извади сабята си. Нанесе удар, но Арбуга го отрази с железния си подлакътник. И когато злият вдигна оръжие за втори удар, аз му отсякох главата с едно замахване. Шурналата кръв ме опръска от ботушите до раменете.

Арбуга се освободи от туловището на коня и се изправи на крака, докопвайки изтърван от някого меч. Съвсем навреме — връз него вече връхлиташе поредният йорег.

Заех мястото му от лявата страна на Ат.

А той вече бе преодолял последното препятствие към Черния конник и оплескан с кръв и кал, със страшна вълча усмивка на устните, приведен ниско над гривата, се устреми напред…

Албастий направи най-неочакваното: обърна коня си и го пришпори към вратите на крепостта.

Това бе толкова невероятно за Ат, че той изгуби ценни секунди, за да смени посоката на Тулпар. Войниците край него нададоха победоносен рев. Застигаше го бавно, но сигурно. Подканяше коня си с леки боцкания на шпорите и къси, дрезгави подвиквания.

Трябваше, трябваше да го настигне! Ако влезеше в крепостта, губеше всякаква надежда да стигне до Боз-бий! Съжали, че няма лък в себе си.

Ето, вече е на хвърлей копие от приведения над гривата на коня си Тама-тархан. Очите му откриха края на ризницата и Ат се изправи на стремената. Вдигна ръка…

Конникът се извърна и като че ли забави ход. Тулпар скъси разстоянието между тях с десетина метра.

Вятърът отметна гъстата черна коса назад и лицето на Черния конник се откри.

Ат извика.

Отпред яздеше баща му Алвар! Лицето му бе сгърчено, невярващо, че краят е дошъл, че ето — най-близкият му, синът Аудан — ще го прободе…

Ат отпусна копието.

Тулпар, бягащ на върха на силите си и усетил спирането на атаката, намали рязко темпото.

Албастий се отдалечи. И, вече влизайки между вратите, вдигна меч и се изсмя победоносно.

Портите се затвориха със скърцане и трясък.

Първи до тях стигна Горян. Десетина метра не му достигнаха да докопа Албастий. Змеят опита да ги отвори, но те вече явно бяха залостени. Тогава вдигна огромния си боздуган и го стовари ядно върху тях. После още веднъж.

Още не бе затихнал тътенът от този удар, когато пристигна и Ат.

В този момент на зъберите се появиха множество облечени в черно бойци и започнаха да хвърлят копия и стрели.

Ат вдигна щит над главата си.

Змеят изпъна двете си ръце нагоре и без да обръща внимание на чаткащите по него остриета, изрева така, че стените се разклатиха. После в безсилие и яд хвърли огромното си оръжие към портите. Те изкънтяха и се разтресоха.