Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

Сетне потърси Чакар. Някой от елбирите вече бе взел от обоза и запалил факла, та го поведе.

Самодивите бяха направили свой пръстен и в средата му стояха алпът и странната му свита. Странна ли? Е, само един — младежът. Един такъв светъл, но не улчия 87 87 Улчии — така прабългарите наричали славяните (от племето уличи). . В никакъв случай. Алп? Не-е-е. Човек. Обаче се държеше господарски. И му приличаше — призна си го чистосърдечно. Воин. Очите му бяха като залепени за Ат. Някак изпитателно, жадно… Защо?

— Какво става?

Чакар вдигна рамене и промърмори:

— Нищо особено.

— А това? — и Ат посочи падналата тъма.

— Фокуси — почти го вбеси с отговора си алпът.

— Не можем да вървим!

— Ей сега ще го решим — някак замислен и заслушан в себе си рече Чакар.

После тръсна глава и приближи до самодивата. Оная, от неговата свита.

Красавица. И другите бяха хубави, но тая… Имаше нещо особено в нея… Ат не можеше да го формулира — точно както с оня, светлия. Само долавяше, че между тях има много силна връзка.

Алпът сложи длан на главата й. Вдигна ръка, завъртя се с цяло тяло и заби пръст в тъмнината. Миг след това изпод краката на войниците изби широка около два пръста светла лента 88 88 В сказанието: „В същия този миг в кобната тъма засвети път — водеше той към леговището на Албастий.“. — сякаш се бяха събрали безброй светулки — и хукна през степта.

Калените мъже, видели какво ли не, ахнаха. Тук-там се чуха възклицания и викове „Тангра!“ Но повечето бяха така смаяни, че само стискаха амулетите си.

Сред самодивите също избухна глъч.

Изнервен от втренчения поглед на Чакаровия спътник, Ат само попита:

— Натам ли?

— Натам — унесен кимна алпът.

Вече полуобърнат, човекът от Дуло констатира:

— Значи и това си знаел…

Добре, че нямаше море — Чакар като нищо би повторил Иисусовия номер с ходенето по водата. Това с трасирането на пътя „потроши мивките“, както обичаха да се изразяват моите войници от оня, другия свят. Или същия свят, ама от другото време. Кое е по-точно?… Майната му.

Конниците запяха. Разбирах всичко и ми се струваше, че съм слушал песента още в люлката си:

Какво беше това? Славословие? Молитва?… Не знам. Но усещах пулса на пеещите така, както усещах моите момчета в поредната засада или поиск… Гласовете все повече и повече се сливаха и в един момент започнах да ги виждам на светлината на десетината факли, запалени по протежение на цялата колона, като едно огромно тяло.

И тогава видях, че тънката светеща стрелка по земята се забива в огромен правоъгълник от жълто-червени карфици…

Чакаха ни. Построени в боен ред и с факли. Всеки йорег с копие или меч в десницата и факла в лявата ръка. Като на лов.

Камаил?… Тук беше. Слабо усещане. Като тупане на сърце в другата стая. Като прозявка на стражник високо, високо в горната част на стражевата кула.

А Барадж? Барис? Нищо не долавях. А би трябвало. После се изругах: ами нали, ако аз долавях присъствието им, ще ги засекат и йорегите. И Албастий най-вече. Сега те са скрити в подземието. Може би вече преодоляват лабиринта и ще излязат в двора на крепостта.

Но още е рано… И двамата с Камаил знаем, че още е рано.

Ат сложи самодивите в средата на бойния строй. Раздели елбирите и ги нареди от двете им страни. Това прегрупиране отне почти пет минути, през които сърцето му се сви — частите на отряда му не бяха сглобени. Ако беше на мястото на началника отсреща, не би се поколебал да атакува.

Обаче и отсреща нещо не бе наред. Ат насочи вниманието си натам и едва не извика. На десния фланг имаше някакво безредие, масата бе някак по-разлята и бяла, ако щеш. И чакай… хора!

— Садумци — поправи го учтиво кой знае кога приближилия зад гърба му алп.

Сочеха към самодивите, хилеха се и правеха недвусмислени жестове. Някои се опитаха да се преместят към средата на бойния ред, но йорегите ги избутаха с ръмжене и псувни обратно.