Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

Миг преди острите зъби от внушителната муцуна да се впият в гърлото на побратима, копието му потъна със страшна сила между плешките на съществото.

Последва рев, от който потрепери цялата шатра. Факлите свиха пламъка си. Едната угасна. Кучето отвън залая. После шатрата се заклати и вътре влезе Тулпар с побелели от ужас очи.

Звярът се замята на копието. Арбуга политна назад, но не пусна дръжката. После угасна и другата факла. Той усети, че тежестта върху копието изчезна и съобрази, че жертвата му се е измъкнала.

Кучето се бе промъкнало вътре и залая ожесточено. Тулпар изцвили и събори нещо.

— Арбуга — дочу слабия повик на Ат.

Шатрата пламна откъм входа.

Елбирът се огледа на неочакваната светлина. Звяра го нямаше. Встрани от ложето видя огромна дупка в стената на шатрата. Бе избягало оттам… Ат се изправи от ложето и започна да плюе.

Тулпар танцуваше като полудял върху трупа на размазаното куче.

Пламна и ложето.

Арбуга се хвърли към побратима си, подхвана го, прехвърли ръката му над врата си и го повлече навън. Пътьом Ат сграбчи изпуснатия си меч.

След тях като подивял изскочи и Тулпар.

— Какво стана? — попита с побелели устни Арбуга.

Ат успя да се задържи на крака. Подпря се на меча. Погледът му попадна на роба. Направи няколко крачки. Ритна го. Изохка.

— Камък — констатира безсилно.

— Знам — кимна Арбуга. После злорадо подметна: — Боз-бий, а?

— Не беше Боз-бий — кисело призна Ат. — Алп-бий Сомор.

— Курвата? — не се учуди кой знае колко Арбуга. — Тя пък защо ти е навита?

— Знам ли? — разкърши врата си Ат.

Вървим — двеста тежковъоръжени воини. Отпред са конниците-елбири — натоварени с желязо и оръжие. Още по-напред, вляво и вдясно и най-отзад летят на своите коне елбирите-казаци — голи до кръста, но с не по-малко саби, ножове и боздугани по себе си.

След конницата вървят пешаците — сто самодиви с медни брони и шлемове, прилични на корони. През рамо са преметнали високи лъкове, а на гърба им има натъпкани със стрели от бучиниш колчани. Сабите на кръста им са тънки, но дори Чакар се отнася с уважение към тях — казва, че с нея разсичали кон на две.

След тях сме ние — Горян, Биляна, алпът и аз. Направо мирни жители — само с мечове и коне без брони.

По някое време доприпка на белия си кон Атила. Поприказва с Чакар. После ядно удари с камшик красивия жребец под себе си и отлетя.

— Какво стана? — приближих го аз.

— Пита дали съм виждал победата.

— И?

— Казах, че я виждам. И той поиска да научи дали съм знаел, че след раздялата ни при воденицата ще бъде нападнат от алп-бий Сомор.

И замълча. А щом направи така, със сигурност е оплел някоя гадост.

— А ти знаеше ли?

— Разбира се, пише го в учебника.

— Но не го предупреди?

— Не.

— И защо?

— А ако променя нещо с това?… — разсеяно вдигна рамене той.

Но просто личеше, че не му пука.

Тук е… Камаил е тук. Усещам го. Едва-едва. Но знам — дебне.

И пак промяна… Самодивите. Не две, не три. Сто самодиви! Та това е страшна сила! Все едно един тавиш от алпите на Барин. Компенсация? На какво?… Значи отсреща също има промяна!

А трябваше да се срещнат само елбирите и йорегите от гвардията на Албастий. Още на подстъпите към Кулата, която пази входа към света Тама, лошите щяха да бъдат попилени. Когато обсадяха крепостта, отвътре трябваше да атакуват проникналите вече алпове Барадж и Барис. Едни от най-страшните ни бойци тогава. Младите Барадж и Барис… Майко мила! Да не си йорег без изход за бягство!… Е, Албастий се изплъзва на Ат, но той го погва из лабиринтите на подземието. Убива го. И цялата побесняла от мириса на кръв чета нахлува в света Тама… А след тях — „случайно“ минали наблизо неколкостотин от вълците на Барин. Освобождават двадесет и пет хиляди мадами от над десет свята, обърнати в машини за раждане. Четири хиляди йореги се предават и биват „командировани“ в най-горещите точки на Вселената да се бият за славата на Тангра…

Това трябваше да се случи. Обаче — дали?… Присъствието на Камаил и усещането, че става нещо не както трябва да е, ме караше да бъда нащрек. И да се мотам все още тъдява.

Започна да притъмнява. А нямаше и обед. Слънцето отначало изглеждаше като затулено, сетне изчезна съвсем. Но нито звезди, нито луна се показаха и това бе най-очевадното, че нещо не е в ред.

Ат заповяда да свирят сбор и адютантът му наду рог. От всички страни започнаха да прииждат пръснатите разезди — възбудени и объркани. Разположи бойците в кръг — беше сигурен, че ще ги нападнат.