Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

Спря раздвоен. И тъй като от шатрата не се чуваше никакъв звук, приближи към огъня. Отблясъците скачаха лениво по пременения роб. Лицето му бе сгърчено в омраза, а очите… Те бяха застинали в учудване и ужас от нещо.

— Ей — подвикна Арбуга.

Нищо. Страшна догадка завладя ума му. Той се дръпна крачка назад, вперил смаяни очи в неподвижния нищ мъж. Протегна копието си и го боцна. Желязото се чукна в нещо твърдо. Ризница ли имаше?… Натисна. Робът се килна и падна в огъня, без да промени позата си. Пламъците запълзяха по главата му — все така лениво и без интерес — и… толкоз.

Арбуга се приведе над него с побеляло лице. Опита отново да забие копието — този път в крака. Изчатка и отхвръкна.

Робът бе окаменял!

В този момент от шатрата долетя къс вик. После се чу ясно гласът на Ат — ужасен и напрегнат:

— Арбуга!…

— Чакар, мисля, че съм бременна.

— Знам.

— Знаеш?

— Да.

Омекна. Сигурно заради топлата теменужена вечер.

— Чакар… искам да имам дъщеря.

Нищо ново под слънцето. Всяка самодива мечтае за женско — мъжкото не се тачи в техния свят. Е, ако е шаркан… Обаче нейното не е.

— Инак… Нали знаеш?

Знам. Продават го в някой от световете… Внезапно гласът й се втвърдява. Елмаз.

— Момче ще е. Нали?

Мълча.

— Ще отида с Делян в света Земя. И ще остана с него.

Мечти, мечти…

— Имало е такива случаи.

Говори троснато. Сякаш й противореча. А аз си мълча. И гледам навсякъде другаде, но не и към лицето й. Макар че мога. Да кимам. Да лъжа. Да се съгласявам. Да я заблуждавам.

Мога. Но не искам.

Сигурно заради топлата теменужена вечер.

— Толкова време те чаках… Сега ще се убедиш колко те обичам.

Думите на Боз-бий стигаха до ушите на Ат като шепот на листа. Той усещаше малките й нежни пръстчета в ръката си. Лицето му гореше.

Тя спря пред ложето и започна да се съблича. Падна първата дреха. Въздухът се раздвижи, пламъкът на факлите се смали и Ат щеше почти да извика с гняв, че моминското тяло потъна в мрак. Пак полетяха нагоре и светлината целуна бялото алабастрово тяло и жълтите свилени коси.

— Прегърни ме — долетя като от далечен свят нежният й глас.

Но самата тя не го дочака — обгърна го с тънките си ръце. Гъвкавото й като самодивска сабя тяло се прилепи към него. Всичките му сетива се стрелнаха към нея… Пълните й алени устни се впиха в неговите.

Светът се завъртя и шатрата потъна в някакъв прорязан от звезди мрак.

— Обичам те — прошепна Ат.

И в същото време усети болката в гръкляна, въздухът изведнъж изчезна, той отвори широко уста… Светът бавно се намести, шатрата се върна с трясък. И болка… Очите му се фокусираха и той видя срещу себе си огромна миша муцуна. Малки черни очички искряха от злоба, а силни ръце, покрити със ситна сива козина, го стискаха за гърлото.

— Боз… — опита се да извика и спря без дъх.

Огромната мишка отвори уста и ситни зъби приближиха лицето му. Той разбра, че се опитва да докопа гърлото му, и със сетни усилия успя да я отблъсне. Падна в ложето, опита се да извика, но страшното същество с тяло на изкусителна жена и глава на гризач отново го затисна като планина. Завря лакът в разтворената паст и се опита да освободи шията си от захвата на пръстите, които го стискаха като менгеме.

— Няма да ми избягаш! — изломоти звярът, който бе заел мястото на Боз-бий. — Мой си!

Усети, че губи сили. „Нима е краят?…“ — помисли Ат ясно и с някаква лекота.

Следващото му движение бе по-скоро гърч, отколкото осъзната съпротива. Съществото отхвръкна назад. Ат отвори уста като да глътне света, хвана гърлото си с две ръце, свежият въздух, който нахлу като ураган в дробовете му, го килна назад. Успя само да извика с последните си останали силици:

— Арбуга!

Елбирите пристигнаха.

Стройни, излети като в един калъп. С изсечени като от камък лица. Очи, които пронизват.

— Те са маята на твоя народ — чух зад себе си гласа на Чакар. — Тези, които оцелеят в битката срещу йорегите, ще се слеят с конниците, които ще доведат Арбуга и Татра, и в следващите години ще се забърка една чудата смес, от която ще изкристализира гвардията на Тангра — българите. Предстои много. Възход. Падения. Слава. Забрава. И пак възход… Възход, който ти ще видиш и изживееш.

Кимнах замаяно с глава.

Арбуга влетя като бесен в шатрата. Видя налитащия върху Ат звяр. Такова нещо не бе зървал и в най-лошите си сънища: женско тяло с дълги крака и големи гърди… но покрито със ситна козина и огромна миша глава.