Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

Срещнаха се и потънаха един в друг.

Стреснатият от вика Арбуга нахлу в шатрата с коня си и едва не я събори.

— Ти!… Ти!…

— Аз… Аз съм…

— Търсих те по целия свят… Боз-бий… Животе мой…

Арбуга се спеши и изкара коня си навън. Обиколи смутен шатрата, огледа плодовете по масата, застланото ложе в дъното, съдовете с вода и вино. Набърчи чело умислен.

— Аз избягах от Албастий — започна със звънък глас Боз-бий.

— А ние бяхме тръгнали да те освобождаваме!

— Сама ли избяга? — попита стоящият встрани Арбуга.

Боз-бий го стрелна недоволна.

— Този кой е?

— Арбуга.

— Какъв ти е той? Джура? Кошчи?

— Той е мой побратим.

Боз-бий нацупи пълните си устнички.

— Мислех, че тази нощ е наша и че ще бъдем сами… Ето виж, нося ти подаръци!

Тя извади вързоп изпод масата и го развърза. Тръсна сгънатото. Ат, въпреки че бе канартикин и беше израснал в лукс, не можа да сдържи възхищението си от лъскавите копринени дрехи, богато извезани със златни и сребърни нишки.

— Че откъде ги имаш? — промърмори Арбуга. — Нали уж бягаш от плен?

Боз-бий опъна дрехите по тялото на Ат и възхитена извика:

— По мярка са ти!

— Мисля, че е неприлично девойка да купува любовта на мъж — подметна отстрани Арбуга.

Ат бе така замаян, че дори не го чу. Но Боз-бий го стрелна ядно.

— Няма ли да останем сами? — попита тя високо.

— Това е недостойно за теб — поклати глава Арбуга, втренчил очи в жената.

— Приятелю, та това е Боз-бий! — каза унесен Ат. — Цял живот я търся…

Красавицата ядно събра дрехите в ленена покривка и ги хвърли под масата.

— Да поседнем, мили — дръпна го тя към ложето от плъст, килими и възглавнички.

Остане ли войникът без работа… Лошо. Сеща се за дома, близките. И се разкапва. Е, това стана и с мен.

Завъртяха се едни спомени. Първото ми камионче… Какво камионче — огромен самосвал от жълта и зелена пластмаса. Все го бутах нанякъде — най-често из цветята на баба. Милата… Какви ли не гадости съм й прилагал…

А оная Маргарита от първи клас… Троянската Елена ряпа да яде. И Троянската война. За Ахил да не говорим — водя му поне с десет двубоя… И в раните, естествено. Колко пъти е плакала майка ми заради кървищата по мене.

— Какво делите бе, мама? — питаше все.

Маргарита. Нищо и никаква Маргарита…

Мама…

Тежка ръка падна на рамото ми.

— Ей, войнико — каза Чакар. — Как си?

Вдигнах рамене. Но не се „затворих“.

— Тя е добре.

— Мислиш ли?

— Щом Бат-Терек е обещал.

Задъвках устната си.

— Ще я видя ли пак?

— Да — рече той уверено и спокойно.

Май ми олекна.

Арбуга въздъхна, набучи на копието си бохчата и излезе, хвърляйки коси погледи през рамо. Двата коня пасяха спокойно недалеч от огъня, но Тулпар тръпнеше нервно и гледаше към шатрата.

— Неспокоен си, а? — потупа го по врата урмиецът. — Нещо лошо ли усещаш?

Робът и кучето стояха като камъни. Арбуга приближи към тях. Извика им. Никаква реакция. И кучето ли бе глухо?… Ритна го, то се отърколи към огъня и изквича. Не беше нямо значи… Понечи да повтори действието с роба. Все пак му дожаля и само го бутна с крак. Когато обърна празните си за света очи към него, Арбуга му подхвърли бохчата.

Някъде дълбоко в зениците му пламна съвсем, съвсем слаб интерес. От ъгълчето на дебелата му, покрита с рани устна потече лига и тупна на покрития с кръпки крачол. Посегна страхливо.

Кучето се завърна и захапа възела на вързопа.

Робът измуча и го удари безжалостно с ръка. Застана на четири крака, криейки с тяло бохчата. Като разбра, че няма опасност за нея, наведе се с гладни очи над нея и трескаво я разтвори.

Нещо средно между ръмжене, стон и възклицание се разнесе, когато видя свилените дрехи. Трескаво ги разгъна и скочи на крака. Опъна ги по тялото си и погледна към Арбуга.

Елбирът потръпна от алчността, мерзостта и злото, които съзря в очите му.

Започна да ги облича върху своите парцали.

Кучето приближи боязливо и залая неочаквано стръвно срещу роба.

Арбуга се извърна стреснат към шатрата: счу му се, че… Може би нещо падна… Някой извика.

Тулпар изцвили дълго и тревожно.

Робът бе облякъл дрехите. Посегна да ритне псето и застина с вдигнат крак.

Арбуга се ослуша: нищо. Приближи до Тулпар, прегърна го през врата и зашепна в ухото му. Конят продължаваше да тръпне с цялото си тяло, пристъпвайки от крак на крак. Размисли раздвоен. Понечи да направи крачка към шатрата, но погледът му попадна на роба — въпреки неудобното във всяко отношение положение той продължаваше да стои неподвижен и с вдигната нога.