Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

— Ще дойдеш ли? — попита тя Горян.

— Стар съм — поклати той глава, но опашката му тупаше нервно. — Ще дойда, разбира се.

— А вие? — извърна се тя към нас.

Биляна отвори уста да отговори, че заминаваме, но Чакар се намеси.

— Само не бързайте. Насам пътуват сто елбири. Ще се съберем с тях и тогава ще ударим.

Самодивата замина да организира своите. Горян влезе да си търси боздугана, а аз жлъчно подметнах:

— Нали беше напечено и трябваше да се изнасяме със скоростта на диви прасета.

— Именно защото е напечено — натърти алпът.

Усещах го. Тоя — Камаил. Беше някъде наблизо. Колко близо?… Не знам. Камуфлираше майсторски. Цар беше на това. И как — та той е толкова по-вещ от мен във всичко… Сигурен съм, че сега целта е Биляна. Както преди да поеме в утробата си семето на рода Дуло, искаше да убие Делян. Е, не че на нас ще ни прости…

Но и грешеше. В едно — подценяваше ме. Сигурно ме бе проучил. За него съм келеш. Толкова лесно ме бе манипулирал досега… Високомерен. Ха-ха! Няма по-удобен противник от този, който те мисли за глупав и некадърен! И няма нищо по-лесно да водиш такъв за носа до капана, който си му приготвил…

Не бързах и винаги се стараех край нас да има и други. Защото и той е чуждо тяло в това време. И ако предприеме по-резки движения, ако засегне ключови фигури в тази история, това би трябвало да рефлектира и върху него.

Обаче… Самодивите и змея… Нямаше ги. Нямаше ги в битката, която аз бях изучавал. А се готвеха… Не помнех никакво нападение на йореги над тях… Което можеше и да си е така. В края на краищата, колкото и да е важно, ние изучаваме история, а не почасовата хроника на това време.

Та честно казано, освен мерака да го сритам по топките, глождеше ме и едно дребно, нездраво любопитство: докъде се канеше да стигне тоя?

Замръкнаха на половината път. Арбуга предложи да си устроят бивак, да преспят и на сутринта да продължат. Ат обаче бе възбуден, очите му горяха като трескави и го отряза.

Нощта бе облачна, звезди нямаше. Понякога луната се показваше гузна и посърнала.

Затова видяха отдалече огъня пред себе си.

— Мирни пътници — вдигна рамене Ат. — Инак защо ще палят такъв огън?

Въпреки това и двамата понаместиха оръжието по себе си.

Огънят гореше на около триста метра от пътя и наистина бе голям. Отблясъците му, жълточервени и игриви, подскачаха като живи по стените на голяма бяла шатра.

— Не знам дали са мирни, но че са богати е сигурно — поклати глава Арбуга. — Да продължим.

— Не — каза унесен Ат.

— Странно — отбеляза Арбуга. — Не виждам нито коне, нито каруца.

— И хора май няма — допълни Ат.

Арбуга прехапа устни и каза:

— Не ми харесва. И Аждаха бе в подобна шатра.

— Глупости!

— Ат, лошите са отмъстителни. Мислиш ли, че са забравили какво им причинихме?

Не го чу — вече бе подгонил Тулпар към осветената от огъня шатра.

Нямаше хора. Просто шатра от богат румски плат сред степта. Пред нея гореше огъня. Изпод залюлените пешове на входа й се виждаше, че вътре също свети.

Ат скочи от коня и извади меча си.

Наблизо имаше струпани дебели цепеници. Арбуга каза възбуден, че наоколо няма гора, и мина в тръс зад шатрата.

В този момент от степта изникна сянка. Ат се извърна. Арбуга пристигна отзад и вдигна копието си за удар. Беше слаб, черен мъж в окъсани дрехи. Вървеше като омагьосан и не реагира на предупредителните викове. Носеше мях с вода. Зад него изскочи опърпано, с оплетени в козината му бодили, куче. То се опита да залае, но сякаш размисли и направо падна от слабост до огъня.

— Кой си ти? — опря в гърдите на човека меча си Ат.

Все едно, че извика на вятъра. Робът (имаше голям железен обръч на врата си) бутна унесен острието, седна до песа и застина.

— Нищо няма да научим от него — поклати глава Арбуга. — Глухоням е.

Ат приближи до шатрата и повдигна люлеещото се крило на входа й с острието на меча.

Тъкана бяла пътека водеше към средата й. На централния кол горяха две факли и хвърляха игрива светлина. Зад голяма маса, с гръб към него, стоеше жена със спуснати до коленете дълги коси. Той зяпна, протегната му ръка падна като отсечена и платното скри гледката.

Ат извика разочарован, изненадан и уплашен, че това, което бе видял, ще изчезне завинаги. Хвърли се напред.

Жената се бе извърнала.

— Боз-бий! — изплака той.

Тя беше.

Усмихна се, заобиколи масата и протегна ръце към него.

Ат пусна меча и се хвърли към нея.