Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

— Аз ще пазя Биляна.

Конят вече бе усетил напрежението в мен; танцуваше и пръхтеше, възбуден от кръвта наоколо и зверските викове.

Албастий. Видях го. Заобиколен от дузина йореги в черни доспехи и огромни копия, той застана зад строя на левия им фланг и започна да насърчава бойците си. Затова мислено поздравих Ат за решението му да се насочи натам с Арбуга и Татра.

— Искам и аз — обади се и Биляна.

— Не — поклатих глава.

Но Камаил… Къде е Камаил? Чувствах го слабо, много слабо. Но не беше далече. По-скоро потискаше силата си и изчакваше. Какво?

И садумци! Защо садумци? Искаше ли всъщност да спечели? Можеше просто да изкара няколко стотни йореги допълнително от света Тама. Просто да подскаже на Албастий, че с тия сили не му се пише нищо добро.

Обаче не — той си трае. И Тама-тархан вярва, че ще изколи елбирите. И ще пощипва пленнички-самодиви…

А ако ефектът на пеперудата е наистина непредвидим и неуправляем? Кой от моите предци е слизал в тъмната паст на миналото, та да знаем?… Обаче Иисусовите мозъци няма начин да не са опитвали. Да! Сетих се, че преди време съюзникът му Аллах бе пропищял, че се опитвал да реши съвременни проблеми между тях с операции в миналото. Замазаха го в края на краищата.

Тогава?

Камаил е тук. Върви след мен. Първо се опита да убие Делян. Няколко пъти при това. Косвено. Никога директно. После изненадващо и без причина се прехвърли на Биляна.

Защо без причина? Не, не е без причина. След като забременя. Значи…

Тримата побратими влязоха във водовъртежа на битката.

Пред Ат се изправи облечен в желязо йорег без шлем и с дълго копие. Пое удара му с щита, лявото му рамо изтръпна, но успя да го отблъсне с крак и, загубил равновесие и приведен, го закла с меча. Следващите, които се изпречиха, бяха повалени от бронираната гръд на Тулпар.

Арбуга размахваше огромното копие на своите прародители и единственото, което го дразнеше, бе, че трудно вадеше острието му от поредния прободен враг.

Татра застана зад тях — както винаги разумен до мозъка в костите си — и пазеше гърбовете им.

Втурването на тримата водачи сред редиците на йорегите произведе нужното въодушевление. Елбирите изригнаха в неистов рев „Тангра“ и поне още десет се вклиниха във вражеския строй.

Ат видя черния конник, заобиколен от свита свирепи воини, и го позна. Албастий вдигна юмрук и го размаха.

Младежът разсече от рамото до средата на гръдния кош изпречилия се пред Тулпар йорег, вдигна ръцете си с щит и меч в тях и изви като вълк. Отговориха му казаците-елбири — любимците на алпа Барин сред хоните. И сякаш той ги чу и се всели в тях. Обхванати от някакъв див, първичен порив, получили неведоми сили, те започнаха да си проправят път към вожда си. Зловещ път, осеян с мъртви тела и кръв.

Ат вече бе пришпорил коня си към противниковия щаб. След още няколко заклани зад него в клин се наредиха полуголите му бойци.

И ето, йорегите се уплашиха от обхванатите от бяс и жажда за смърт елбири. И отвориха коридор в бойния си ред.

В дъното му — черният конник. А пред него само тънка като паяжина редичка от десетина гвардейци.

Побратимите изравниха конете си и ги пришпориха с древния като родовете им боен вик:

— Хур!

В този момент мракът започна изведнъж да прозира. Стори ми се, че усетих полъх на леден вятър. Конят под мен се подплаши и затанцува. Укротих го с рязко дърпане на юздите.

— Мракът отстъпва! — невярващо извика Биляна.

— А ти какво си мислеше — че ще се бият все на тъмно ли? — вдигнах аз рамене.

Ето… чакай… Някъде нещо започна да расте.

Тъмното се топеше като разбъркана с вода черна боя. Късаше се на валма и изчезваше. Изведнъж натежаваше, падаше като дрипа на земята и потъваше в нея.

Приличаше… приличаше на помпене на гума. Само без да се чува звукът на помпата. Просто нищо… или по-точно нещо разлято… надига се… Не. По-скоро като надуването на кекс в тенджера.

Високо горе се очерта зад черна мараня огромният кръгъл диск на слънцето.

Боят като че ли затихна.

— Да мръднем напред, а? — предложи самодивата.

— Не си го и помисляй — кротко предупредих аз.

Плеснах животните по задниците и ги изгоних далече в ниското. Бе дошло време за капана. Поех си дълбоко въздух и сложих „камбана“ над двамата. Сложен номер, с голям разход на енергия. Но сигурен. Нашето ноу-хау. Последно изобретение на Хурса. Превръщане на аурата в силов екран.