Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

Ат вдигна рамене.

— Как си го придобил? С пари?

— Не.

Един от стоящите най-близо до Аламир, мъж с гладко лице и отрупан с румски дрехи въпреки горещините, се сопна:

— Отговаряй на господаря!

Ат почервеня, но нищо не каза.

— Случайно бях на борбите — продължи замислен Аламир, без да обръща внимание на намесата на боила. — Ти победи всички. Кой те е учил?

— Слуга на баща ми.

Царят се цъкна с език, възхитен от начина, по който младежът пак избегна да му отговори.

— Но после, при състезанията с лък, не бях случайно. А ти пак победи.

— Двама бяхме с еднакви резултати.

Аламир изненадан вдигна вежди.

— Не всеки би напомнил за успеха на съперника си.

Ат пристъпи от крак на крак.

— Трябват ми млади хора като теб. Ето, сложих Татра за хилядник в леката пехота.

— Добро решение.

Боилите зашумяха: това хлапе даваше оценка на волята на самия господар! Нечувано!… Царят вдигна ръка, после се подсмихна и продължи:

— А Арбуга — хилядник при хусарите 58 58 Хусар (хузар) — лековъоръжен войник. Курсибай (постоянната българска войска) в бой се строявала в три линии: в първата били уланите, във втората — средно въоръжени бойци, а в третата — хусарите. .

— Ваше височество отново е решил правилно.

Аламир плясна с ръка по бедрото си:

— Какво, мислиш, съм решил за теб?

— Каквото и да е, смятам, че ще е за добро. Аз съм дошъл като обикновен войник и съм готов да бъда такъв.

Аламир се засмя доволен. Обърна очи към приближените си и възкликна:

— И скромен!… Добре, младежо: правя те хилядник на смъртниците-киргизи 59 59 Смъртници-киргизи — всъщност кумани. Според преданията, те се движели пред българската армия. . Те са диви и необуздани, но храбри. Искам да станат една от най-добрите части на армията ми.

Ат покорно наведе глава под внимателния поглед на царя.

— Казвал си на хора, че си от Дуло. От оная част, която живее в планината Самар.

Ат кимна хладно. Аламир се облегна назад и подхвърли небрежно:

— Сред войниците ми има от този край. Може да заповядам да ми доведат някой от тях и да го разпитам за теб.

Видя как младежът стисна зъби и почервеня.

— Пък може и да не питам никого. Толкова ли е важно?… Трябва ми твоята вярност и смелост.

Биляна… Защо секва дъхът ми, когато видя как отмята косите си? Или мерна коляното й измежду тревата? Защо топлина припълзява от корема към слабините ми, щом гръдта й подскочи? Или въздухът се залюлее от смеха й?… И как ме свива под лъжичката, когато видя как гледа Делян!

Проклета магия!

Очите ми са като вързани за нея.

А как ми иде да изрева, да приема най-грозния си вид, да забия острите си нокти в гърдите му и да ръфам с човка сърцето му, когато нарочно изостане и я докосне!…

О, Тангра! И това — да се мъча и гърча — ли е част от задачата ми?…

Биляна първа усети безпокойството му.

— Чакар, какво има?

— Лошо — поклати глава алпът.

— Че то досега имаше ли хубаво? — подметнах аз.

Тя спря. Изчаках я. Чакар повървя по инерция. Спря на десетина крачки от нас и се обърна.

— Е? — бойко попита Биляна.

Поколеба се. Ако бях попитал аз, сигурно нямаше да ми отговори. Задъвка устна и призна:

— Хълмовете.

— Какво?

— Празни са.

— Моля те, Чакар!

— Няма ги.

— Кои?

— Конят и момчето.

Каза го троснато — като че ли трябваше да знаем за тях. Биляна вдигна рамене ядосана и тръгна. Последвах я. Чакар стоеше загледан напред и когато минах на милиметри от него, усетих беса, който вреше в огромното му и силно тяло. Но се пазеше и не можах да вляза в главата му.

Защото вече и аз мога „да чета“. Трудно, откъслечно, но достатъчно. Как стана? Кой или кое активира това, закодирано дълбоко в гените ми?…

До хълмовете вървя след нас.

Спряхме се в ниското, до малко изворче между две скали. Пихме вода. Биляна свали лъка от рамото си, сложи стрела на тетивата и понечи да тръгне към високото.

— Ще огледам.

— Недей — рече Чакар.

— А ако…

— Няма никой.

Той имаше някакво шесто чувство, някакъв негов орган засичаше живота около него. Трябваше му усилие, не беше отвътре. Може би бе придобито с тренировки… Ала действаше безотказно и вярно.

— Е? — ядоса се тя.

— Какво е?

— Какво ще правим тогава?

— Ще чакаме да се стъмни.

Идеше ми да рева с глас! И защо да не рева? Та аз, сравнен с хората, съм на седемнайсет години!…

Орисниците. Тези дърти курви! Те са ме накиснали! Защо трябва толкова зелен да минавам през такова сито? И щом сега ме разпъват така, какво ли ме очаква в бъдеще? И има ли въобще бъдеще?…