Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

— Не е същото. Няма пушеци от заводски комини, самолети в небето, асфалт…

— Ама тук е поле!

— Степ — поправих го аз.

— И жабите квакат…

— Те винаги си квакат.

Награбих камъка и го затъркалях. Делян се сети и се нареди до мен.

— Това за какво?…

— Ще отбележим къде е отворен тунелът.

Разбра. Наместихме го на мястото на меча.

— Запомнете го. До трийсет дни трябва да се върнем тук.

— А сега? — попита Биляна напрегната и озъртаща се.

— Сега ли? — надигнах аз очи към небето. — Трябва да вървим…

Вървяхме. И колкото повече вървяхме, толкова по-навъсен ставаше Чакар. Бяхме в колона — той отпред, аз по средата, накрая — Биляна. Алпът се ориентираше по някакви си негови начини и след като повече от километър блъскахме напосоки в гъстата трева, излязохме на тесен коларски път.

— Какво е това Кашан? — попита Биляна.

— Земята между Дунав и Днепър.

— Украйна? Молдова? — зяпнах аз.

— Кашан — поклати глава Чакар. — Това е времето, когато тази земя се е наричала Кашан и се е славела като едно от най-лошите места в света Земя.

— Лошо? — стрелнах го невярващо.

— Тук е главната база на йорегите.

Биляна вдигна рамене непукистки. За нея йорегите бяха ухажорът й Аждаха и другарите му.

— Общият ни познат още не е бил роден и тук върлува баща му Аждаха. И, разбира се, господарят на Тама — Албастий. А спорът между Тангра и Иисус кой е Голям бог се води с пълна сила.

— Май го учихме — кимна Биляна, но усетих, че се разтревожи.

Изостанах назад.

— Какво има? — попитах шепнешком.

— Лошо време — въздъхна кисело тя.

Оня обаче нищо не пропуска; сигурно чува и растенето на тревата.

— Много лошо — дойде гласът му като че ли от оня свят. — Виждате ли хълмовете отсреща? Трябва да стигнем до тях, преди да се стъмнило.

Майко! Чакаха ни поне двайсет километра ходене…

Лагерът на Аламир приличаше на един огромен джиен. Сред степта бяха разхвърляни, наглед безразборно, хиляди шатри, платнени навеси и дори юрти. Имаше и такива, които живееха в талигите. До реката, в ниското, горяха десетки огньове и на тях къкреше ечемичена каша или курбан.

Аламир бе в ценъра на този шумен и многоброен човешки мравуняк. Червената му палатка се виждаше отдалече и привличаше като магнит всички, които влизаха в огромния боен стан. Обикновено стоеше на походния си трон отпред, под забитото свилено знаме с извезан озъбен вълк на него. Посрещаше съгледвачи, изпращаше делегации… Понякога му водеха провинил се войник и той наказваше.

Ат мина боязливо край него. Хареса му откритото лице и енергията, която излъчваше туранският цар. В него, ако щеш, имаше нещо от баща му Алвар… Силна ръка го стисна за гърлото, той тръсна глава и подкара жребеца си към изравнената площадка в края на лагера, където новодошлите доказваха воинските си умения.

Първо се пусна в куу — състезанията с коне. Е, разбира се, че победи… Всички се струпаха около коня и след втората гонка нямаше желаещи да се надпрепускат с него.

— Какъв е тоя кон?

— Откъде е? Как му е името?

— Да не е Тулпар? — подозрително попита нисък и дебел масгут.

— Тулпар? — засмя се Ат притеснен. — Не, не е Тулпар.

Обаче… Къде го откри?… Тулпар е божествен кон. Който направи с него осем кръга, без да падне, ще стане велик пълководец и господар. Легендите разказват, че Шурале не успял да го обязди… Ат се сети за сухия дънер в пещерата… Преглътна мъчително.

— Но името му приляга! — поклати глава друг от бойците.

Ат се обърна към жребеца си, сякаш го видя за пръв път и призна:

— Приляга му. Така ще му викам вече.

Имаше обаче и зле настроени.

— Ще те видим на борбите и боравенето с оръжие — плю ядно дълъг сух младеж в сакланска 54 54 Саклани — племе от ирански произход, живеещо в Предкавказието и причерноморските степи, участвало във формирането на българската народност. носия, който загуби почти с обиколка надбягването.

Лют беше. При креша — борбата, — останаха накрая двамата. Беше с глава по-висок от Ат, ръцете му бяха дълги и жилави. Мнозина заложиха на него. Но Ат от деветгодишен бе трениран от най-добрия борец на хоните Туки. Знаеше хватки, които рядко се ползваха по джиените, тъй като се предаваха в тесен кръг мъже, изкарващи прехраната си с креш. Така че Татра от племето на сакланите отново загуби… Дотолкова се обиди, че заблъска с юмруци по земята.

При стрелбата с лък отново се изправиха един срещу друг. И колкото да отдалечаваха целите, двамата неизменно улучваха. Накрая обявиха Ат за победител. Той обаче отказа наградата под одобрителните възгласи на вече победените, преценявайки, че Татра я заслужава повече.