Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

— Това болести ли са? — учудих се аз.

Приличаха на приятелки, които не са се виждали отдавна и бързат да споделят всичко интересно, случило се с тях през последните дни.

— Болест — поправи ме шарканът. — Треска. Седем сестри са. Обикновено първо налита едната. И щом се настани удобно някъде, една по една идват и останалите.

През една стена стоеше права дребна бабичка във вехти избелели дрехи. Бе полуприведена над крива дървена патерица и гледаше със стъклен празен поглед през нас. Просто старица, която можеш да видиш във всяко село. Тъгуваща по изселените си в града деца или починалия преди месец дядо.

— Не се подвеждай по вида й — поклати глава Чакар. — Това е едно от най-злите същества във Вселената. Казва се Лоша болест.

До нея бе затворена трътлеста червендалеста мома с кипнали във всички посоки сланини. Тя лениво завъртя изпъкналите си като сливи очи към нас и аз изтръпнах: бяха целите червени.

— Така се и казва — Червенка. Където те пипне, се появява оток. За ден обхваща цялото тяло… А това тук е Безсъница.

Е, доста изроди видях из Самодивия, ама чак такъв кошмар… Пак жена — изпъкнала горна челюст и дълги жълти зъби, стърчащи изпод покритата с лишеи и струпеи устна. Черепът й бе издължен като кравешки и бе увенчан от сива сплъстена коса. А очите — огромни и черни, из които струеше зло на талази.

— А! — изненадах се аз при следващата килия. — Мъж!

— Мъж — кимна Чакар. — Макар че името му е женско — Болесчица.

Беше едноок, а вместо нос имаше голяма кървяща рана.

— Не го съжалявай. Силен и страшен е почти колкото Холерата.

До него бе затворена голяма колкото пералня черна кокошка. Бе проскубана, с големи като копчета пъпки по жълтата настръхнала кожа. Като ни видя, скочи към прозрачната стена и зачука ядно с клюн по нея.

— Мратиняк — изсъска Чакар. — Напада пернатите животни.

— А! — изкефих се аз. — Значи на теб се радва така!

— Хайде да побързаме — направи се, че не ме чу той. — Не сме дошли на културно мероприятие.

Бързах. И това зяпане на човека от племето Имен и самодивата Биляна ме дразнеше.

Имаше заповед всички наши да напуснат света Самодивия. Без да препират, постепенно. При разпитите воините-григори се оправдали, че някакъв алп, който пил в хана с тях, им дал идеята да отвлекат някоя от Болестите и да я закарат на фронта в света Дакея… Стара самодива вече разпоредила той да бъде издирен.

И друго: за да разследват произшествието, насам бяха тръгнали екипи на Големите богове. Струпването им никога не се е отразявало добре на Малките. А като се има предвид, че и победихме войниците им, не бе нужен кой знае какъв прорицателски талант, за да съобразиш към кого ще се насочат.

Да не говорим, че за преминаване в миналото трябва разрешение от специален комитет, в който — естествено — нямаше наш представител.

Шарканите ни отведоха до здание подобно на синагога, но някак масивно и тежко — може би заради огромните каменни блокове, от което бе издигнато. Спряхме пред висока дървена врата — толкова голяма, че не можеш да си представиш каква сила би я отворила. Шефът им вдигна рамене: ние сме дотук.

И докато се оглеждахме объркани, дверите се отвориха сами — без никакъв звук.

Зала — като че ли безкрайна. И празна. Свещници с по стотина свещи. Високо горе — прозорци с разноцветни стъкла. Подът бе застлан с кафеникави каменни плочи.

Стъпките ни отекнаха и разклатиха застоялия въздух.

В далечния край се изправи ниско, криво човече с дълга бяла брада и бръсната глава. Беше толкова сбръчкан и грохнал, че първата ти мисъл е: „Тая антика е на хиляда години!“ Грешка — на две хиляди е. Някъде пишат, че се казвал Мину, другаде — Радамант 48 48 Радамант — брат на критския цар Минос, син на Зевс и Европа, създател на лабиринта и баща на Минотавъра. . Но мисля, че не е онзи, синът на Зевс. Млад е за това. Кой знае? Колцина са живите, живели в годините, когато се е родил и му е било дадено име?… Той винаги мълчи, устата си не отваря.

Ето и сега — само ме поглежда с мътните си, някога кафяви, очи.

Обяснявам му в кое време и при кого искам да отида.

Кима. Да? Или не?… Пак се връща на масата — крива и проядена от времето като него. Сяда, гледа в зелено кълбо, чеше брадата си и мърда беззвучно тънките си устни. Няколко пъти прелиства огромна дори за моите представи книга с дебели жълти листа. Изпъшка и стана. Имах чувството, че костите му се огънаха. Изправи дълга сребърна тръба на мръсна стойка и примъкна зад нея най-близкия свещник. Вътре сигурно имаше лещи, защото от по-далечния й край изскочи светложълта точка и се лепна на каменната стена отсреща.