Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

Аждаха опита да припълзи по задник и длани към оръжието си. Бе толкова объркан и уплашен, че загуби контрол над себе си и вместо ефектната физиономия на холивудски красавец започнаха да избиват черти на кон. Чакар направи няколко крачки и стъпи върху меча му. Майко мила, канеше се да го убие!

— Защо? — бойко се изстъпи самодивата. — Защото е йорег ли?

Бавно, с неимоверно усилие ястребовата глава доби човешкия си облик.

— Ти коя си? — изсъска Чакар.

Очи на убиец. Студени и безчувствени. Не, не защото бе йорег. Просто бе имал лошия късмет да бъде на това място и в това време заедно с мен.

— Биляна — рече заядливо тя.

Явно не можеше да вникне в ситуацията.

— Биляна? — невярващо повтори Чакар.

— Биляна — натърти самодивата.

Ръката му падна надолу. Малко бе да се каже, че е слисан. Той бе смаян и ужасен.

Аждаха използва объркването му. Замириса на сяра. Нещо изпука и там, където лежеше, заструи дим. Когато вятърът го разнесе, от йорега нямаше и следа.

Чакар не обърна никакво внимание на изчезването му. Заби меча в земята, обхвана лицето си с длани и тихо, тихо промълви:

— О, Тангра.

Идеше ми да вия от мъка и безсилие. Пак не се бях справил! Пак бях сбъркал…

Човекът от рода Имен бе избягал и от хилядите самодиви в тоя свят, секунди преди да се върне в света Земя, бе срещнал тая, която Орисниците бяха определили за майка на велик Водач!

А аз… Аз непрекъснато грешах и непрекъснато се изправях пред начертаното от Съдбата. Само глупаците се пречкат из краката на галопиращи коне; и, естествено, рано или късно биват премазани от копитата им.

Кой знае как ми се смеят великите алпи. Как се упрекват, че са поверили тази толкова важна за расата ни мисия на глупак като мен. И как страда баща ми Лачин, че не се справям…

— Да вървим — казах с пресъхнали устни.

— Къде? — попита с невярващи очи Делян.

Бе разбрал какво мислех да сторя. Не трябва да го подценявам… Той е потомък на алпи и е от племето Имен. И става все по-такъв от ден на ден.

— Знаеш — казах унило.

— А тя?

И кимна с глава към самодивата.

— И тя.

Биляна погледна мен, после него.

— Къде?

Вдигнах рамене.

— Има ли значение?

Толкова бях убеден в предопределеното.

— С него? — посочи тя към Делян.

— Да.

Очите й грейнаха.

— Добре — каза простичко.

И направихме първите крачки от един велик набег към миналото в името на бъдещето.

Слънцето го удари като боздуган между очите. Ат стисна клепачи и се подпря на големия камък пред входа на пещерата. Когато привикна към светлината, затърси коня с лошо предчувствие.

Кон беше.

Лежеше навътре, но в обсега на дневната светлина. Удиви се — животното бе излязло по-умно от него. Огледа го — бе наистина великолепен екземпляр. Бял, по-скоро към сиво, с дълга грива и огромен кичур между ушите. Краката му бяха тънки и дълги, а мускулатурата, въпреки забележимото недохранване, показваше чудовищна сила.

Ат бе израснал сред коне. Баща му имаше огромни табуни, но такъв не бе виждал. Колкото и да бе набито окото му, не можеше да го отнесе към нито една от познатите му породи.

Клекна до него и го замилва.

— Много си красив — каза шепнешком.

Конят се размърда. Ат мерна подковите му и се зачуди. Можеше да се закълне, че никъде няма майстор, който кове такива.

— Кой си ти? — продължи Ат. — Откъде се взе?

Отвори очи, погледна го и на младежа му се стори, че чува „рано е“. После се изправи бавно.

В ниското течеше рекичка. Двамата пиха — и можеше да се спори кой като кон, а кой — като човек…

Минаха гората — Ат отпред, конят послушно отзад. Когато пред тях се ширна степта, животното го изпревари и спря. Той го яхна на голо, без седло и кой знае защо потеглиха на изток.

Избягваха хората. Селата заобикаляха, а бродовете през многото реки минаваха, след като се убедяха, че наблизо няма никой. По обяд спряха и Ат запали огън, за да опече хванатата малко преди това риба. Конят пасеше наблизо и когато потеглиха отново, бе видимо по-свеж.

Нощуваха край невисока, но широка в основата си могила. Ат намери гнездо на яребици и си опече яйцата им. Наскуба трева и си направи легло. Заспа почти веднага.

Сънува безкрайна степ, огряна от огромна луна и едри звезди. После от недрата й нещо забуча, засвистя и от високата трева светнаха като факли вцепеняващи очи. И преди да се уплаши и миг преди да се събуди, се появи и този, на когото бяха — Сивият вълк, алпът Барин. Ат стоеше пред него и чакаше. Какво?… Барин не се явява на кого да е. Той сам избира и никога не греши — обикновено посетените от него скоро се покриват със славата на смелчаци и страшилища за враговете. Гледа го в очите. Жълтото в тях е омекнало, прилича на неожъната нива с пшеница в началото на юли. И Ат чува: „Пътят ти ще е много, много дълъг.“ Ат понечва да попита накъде да върви, по-скоро това го вълнува, а не колко. Алпът свежда глава. Младежът полита като сокол над степта или степта изведнъж се хлъзга като килим под краката му… Слънцето току-що изгрява червено като кръвта на смъртно ранен багатур и свети страшно в гърба му. Мярва се огромна планина, която с побелели, остри като копия, върхове подпира небето. „Не е Каф“ — възкликва Ат. Сивият вълк одобрително притваря очи. После се обръща и ето, изчезва в гъстата трева — безшумно, като призрак…