Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

Пещерата се затресе от страшен, нечовешки рев.

Сам не разбра как се изправи и се озова с прилепен гръб до една от стените.

По средата пукаше и гореше като бясна борината.

Зад нея сухият дървен ствол, против всички закони на света, които той познаваше, скачаше и ревеше от болка.

И докато паниката го разпъваше, подивелият му от ужас ум му поднесе страшния отговор на милионите въпроси: Шурале! Това можеше да бъде само страшният алп Шурале! Алпът на смъртта!

Ако бе се забавил още няколко секунди, Ат сигурно щеше да се вцепени. Но с грозни викове и клокочещи стонове стволът направи няколко крачки.

Ат стори това, което би направил всеки добре обучен воин. Дясната ръка (ръка ли?!) на огромното сухо дърво (дърво ли?!) лежеше отсечена и там бе слабото му място. Насочи се натам и нанесе бързо и точно пробождане в клона (крака?!), който държеше ствола.

Пак рев.

От тавана започнаха да се сипят камъчета.

Младият мъж използва отвореното пространство и се стрелна напред. Тича… Колко? Пада. Става. Блъска се в стени.

Ревът започна да заглъхва.

Разпери ръце и подтичваше в тъмнината, оттласквайки се от стена в стена.

После… Някак си разбра, че вдясно има друга галерия. Спря. Пое по нея. Въпреки че въздухът отиваше в нея посока, долови мирис на мърша. Спря. Намери на колана си затъкната борина. Пак зачатка с огнивото, като се оглеждаше и ослушваше диво.

Тангра! Да се срещнеш очи в очи с… не смееше да спомене името на… Стори му се, че от мрака се протяга сух клон. Почти извика. Нищо… само миризмата на гниещо месо като че ли стана по-силна.

Огънят тръгна. Запали борината.

Другата галерия бе по-широка и той се върна на нея. Избърса с ръкав изпотеното си лице и със силно разтуптяно сърце продължи.

Измина полека двадесетина крачки. Зъбите му навремени потракваха. От студ? В душата му се люлееше един особен страх, непознат и неизпитван досега. Алпи… йореги… Допреди минути те бяха част от един далечен и призрачен свят. А сега… И сам. Как му се плачеше, че е сам. И като се примесеше със страха от тъмнината, неизвестното и съвсем прозаичното — че можеше всеки момент да пропадне в някаква дупка или пропаст…

Пак разклонение.

Спря.

И чу отчетливо в главата си: „Ела!“

Стресна се. Озърна се.

Стори му се, че отсреща тъмнината е още по-плътна и по-непроницаема. Катран. Дъно на кладенец, пълен с катран.

Но това „ела“ така кънтеше в главата му, така обещаваше, че там, зад ъгъла, има светлина, зелено поле и синьо небе, че той с хлип се втурна наляво…

Внезапно стана широко, толкова широко, че светлината от борината не можеше да стигне до стените и тавана на огромната зала.

После… После се чу отчетлив тропот на конски копита и в кръга на жълтеникавата светлинка влезе прекрасен бял кон с дълга грива.

Ат извика и направи няколко крачки назад.

Всички знаят, че злите духове — йорегите — често вземат облик на кон. Всяко дете го научава при първите си уроци за живота. След като преди малко си срещнал алпа на смъртта, чудно ли е, че след минути налиташ и на йорег? Ами то е задължително!

И тогава в главата му отекна оня кристален глас, който го бе повикал: „Кон е“.

Ат безпомощно отпусна ръе. Острието на меча изчатка в камъните, а борината запука и посипа пода с искри.

Чат. Чат. Чат…

Конят приближи, подуши Ат.

Той се олюля.

Животното се завъртя, опашката му се размърда и го плясна по бедрото. На светлината на борината Ат видя, че кракът му е вързан с ремък, чийто край се губеше към стената. Наведе се и го сряза с меча.

Конят изпръхтя и тръгна напред.

Някъде дълбоко в него тревогата отново избуя. Кон в пещера?… Какъв кон — в място, където почива Шурале?… Йорег! А защо не и самият Аждаха — свирепият им главатар? Този, който така обича да покрива млади кобилки и така ги ревнува, че ако яхнеш такава, смъртта те застига до броени дни…

Ат въздъхна. Овладя се с огромно усилие.

Вдигна борината — конят стоеше в дъното пред тъмен висок свод и го чакаше…

Въздухът изсвистя като раздран чаршаф. Огромна кафеникава топка от пера, нокти и кръвясали очи се стовари върху Аждаха. Той загуби равновесие и падна по гръб; мечът му отхвръкна далече от пътеката. В следващия миг от перушината израсна Чакар — толкова бесен, че не можеше да преобрази главата си в човешка. Закривената му човка бе хищно отворена и от нея излизаха странни звуци, от които косата ми настръхна. Ръката му с меча бе вдигната и готова за последното пробождане.