Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

Стана.

Тунай е като здрач. Нито светлина, нито мрак. Очите лъжат. Светът тръпне като в омара.

Бяхме девет — щастливо число. Явно двама не успяха да се концентрират. Виждах мержелеещите се белезникави каменни стени, биещите се бойци.

Тръгнах като в сън.

Там, под стената, където бяха паднали убити самодиви и шаркани, тромаво се премятаха дълги като акули същества и на вълнички идваше шум, подобен на трошене на кости. Някои им викат свине, други — хиени. Все едно. Те са там, където има сражение и няма охрана за аурите на ранените и душите на убитите. При нас това прави баща ми Лачин и мъжете от целия ни род. Който аз ще оглавя след хиляда години. Ако оцелея дотогава…

Бяхме почти до вратата, когато убърът изплува от нищото, мина като че ли през сенките на воините-григори и налетя на крайния от моите другари. Устата му се отвори — огромна, червена, с жилки като маркучи и три реда зъби — всеки колкото главата на човешко бебе.

И пак от нищото излезе огромен почти колкото него тигър. Скочи елегантно между всички тия подобни на детски играчки фигурки и се озъби.

Барис! Това бе великият алп Барис!

Убърът се опита да го заобиколи, но огромната шарена лапа се вдигна и бързо като светлината го прасна по муцуната. Рев… Никога не искам да чувам това…

Затичахме се. Десет метра.

Огромните тела се замятаха в схватка.

И пак неподвижни — излизаме от очите си…

Бях леко изпотен и задъхан. Като че съм пробягал за тренировка сто метра. Пред нас се биеха двайсетина воини-григори. След това, което видях в Тунай, двуметровите им снаги ми се виждаха… Безопасни — това е точната дума. Като детска игра на стражари и апаши. Изненадата бе такава, че ги накълцахме като мръвки.

Бях на половин километър от караулката, когато видях, че от нея излязоха мъж и жена и тръгнаха по пътеката срещу мен. Първата ми мисъл бе да кривна и се скрия. Спрях раздвоен. Едни храстчета, високи две педи… Никакъв шанс — и лисица да се сниши, опашката й ще стърчи. Пък и те сигурно също са ме видели. Това е техен свят и е нормално зрението им да е по-приспособено към светлината на тукашната луна.

Понаместих меча и продължих.

Бе млада и стройна. После се наби гъстата светла грива на косата й. Грациозна — вървеше като кошута…

Той? Висок и набит. Навярно силен. Танцьор? Въпреки масата си крачеше леко, полуизвърнат към жената. После мина отпред и сърцето ми се сви от лошо предчувствие. Дори не видях кога се появи в ръката му меч. Вдигна го…

С мен се случи нещо странно. Представете си, че са ви намазали с глина. Тя е изсъхнала, но сте сковани от нея. Некомфортно ви е… Разкършвате рамене, коричката от глина се начупва и пада в краката ви… И ви олеква.

Миг след като мъжът срещу мен надигна стоманеното острие, аз стоях разкрачен, с изваден меч и готов да посрещна удара. И ми се струваше, че от сто години държа това режещо желязо, знам какво ще последва и ми е хубаво, че след малко ще замахна, че ще потече кръв…

— Делян?

Жената. Гласът бе напевен, провлачен. Някога, някъде бях чувал този глас.

В същия момент мъжът стовари оръжието си и въздухът изплака. Посрещнах го и наклоних леко острието на моя. Искри… после грохот, сякаш се сблъскаха влакове… Той политна.

Ако не бях така смаян от екота на женския глас в главата си, можех да го промуша.

След още един миг самодивата стоеше между нас и трескаво се взираше в мен.

— Делян? — рече невярващо. — Ти?

Краката ми се подкосиха.

Защото тя бръкна в ленената си торба и извади синя барета…

В същия момент оня опита да ме мушне. Тя отклони ръката му, извърна се и сърдито извика:

— Аждаха!…

После… после видяхме, че воините-григори от стените слязоха и се събраха с тези, които обсаждаха вътрешното укрепление на замъка. Прегрупираха се, наредиха се в три карета и тръгнаха срещу нас.

Не ни оставаше нищо друго, освен да се построим в боен ред и ние — трийсетина алпи и йореги и около сто и петдесет шаркани и самодиви. Силите бяха неравни — те ни превъзхождаха в сила, опит и умения.

Аз… аз се надявах, че когато се сблъскаме, тия от Забранения замък ще направят излаз и ще ги ударят в гръб.

Лъжа. Въобще не се надявах на това. Знаех, че нещо ще се случи. Знаех, че край мен, край нас, наоколо стои голяма Сила и ще ми помогне. Щом в Тунай ми дадоха рамо… Защото само идиот би сметнал, че алп Барис е бил случайно там.

Усещах. Може би въздухът пукаше от Сила?… Или миришеше прекалено много на чужда кръв? Или Луната грееше така, че чак топлеше?… Кой от великите алпи бе тук?