Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

Налетя на хайката на час преход от гористите хълмове. Бяха трийсетина казаци — яки, с много белези по телата си и отрупани с оръжие. Не бяха случайни и знаеха кого търсят. Още като го видяха, разгърнаха се във ветрило срещу него и извадиха мечовете си.

Отзад бе равно поле. Отляво ниска равнина с много блата и висока трева, която щеше да затрудни галопа на коня. Вдясно — голи предхълмия с драки и ниски криви дървета.

Ат се престори, че не ги забелязва. Когато разстоянието се скъси на един хвърлей, сложи първата стрела и пришпори право към тях. Свали тоя, който бе срещу него. После и тоя встрани. Трети застреля в лицето буквално от няколко разкрача.

Започнаха с викове да прибират мечовете и да вадят лъкове. Късно — той мина на предела на конските сили под себе си през паяжината им. Все пак една стрела се удари в ризницата му, а друга се заби в седлото.

Ат бързо ги охлади — глупаците все така бяха без ризници и нямаше какво да ги спаси от неговите стрели. Паднаха още двама. Предприеха нова тактика — препускаха на границата на обсега на лъка му и чакаха своето време.

Колко са четиридесет стрели? Свършиха току пред гората.

А и тя в полите на хълмовете се оказа рядка и ниска, та нямаше къде да се скрие.

Улучиха коня му. Мокър от пот, с пяна на юздата, той се препъна внезапно и Ат едва успя да се освободи от стремената. Излетя от седлото и се претърколи в корените на изроден от постоянната суша бор. Скочи и извади Ханския меч — единственото оръжие, което му бе останало.

Навреме.

Защото към него с вдигнато, пожълтяло от слънцето острие летеше един от казаците.

Ат се разкрачи, гмурна се под удара, разсеченият въздух изсвистя току до рамото му и той изнесе меча на нивото на хълбока си вдясно. Конят изцвили и се срина десетина метра по-нататък с отрязан преден крак. Казакът остана затиснат под него.

Отляво идваше друг. Ат се затича към близкото по-дебело дърво и застана зад него. Конникът се забърка и спря на няколко крачки. Младият мъж извика яростно, животното се уплаши и се дръпна рязко. Той скочи напред, мушна го в гърдите и още преди ездачът му да е паднал, го уби с един удар.

Огледа се. Имаше само едно спасение — скалите над него. Затича се към тях.

Казаците се спешиха и тръгнаха във верига подире му, подвиквайки нервно и късо.

Тунай — невидимия свят… Ако в него беше хубаво, щяхме да живеем там. Тунай ни е родил и пропъдил. В Тунай няма ред. Тунай е необхватен, безкраен и никой не може да каже в кой момент от дълбините или безкрая му няма да се появи непозната сила и да помете всичко, което си създал. В Тунай нищо няма цена, особено животът. Понякога срещаш страшните убри — огромни същества, които са толкова силни, че плуват, а не ходят. Казват, че са по-стари от всички светове… С тях никой не е успял да влезе в контакт, защото имат орек — животинска душа. Но много обичат нашите — като деликатес им са… А понякога — учили сме го — налиташ на същества, които използват техника за придвижване и са в скафандри. Те са по-жестоки и страшни от убрите.

Ние, младите алпи, не се чувстваме в Тунай като у дома си. Тангра и другите велики алпи — да. Макар че и те избягват да ходят там. Нещо сме загубили или Тунай се е променил… Кой знае? Излизаме от него изтощени, с болна аура. И ако се случи пък да налетиш на някое от чудовищата…

Бяха десет — обучените да влизат в Тунай. Осем алпи и двама йореги. С мен единайсет. Безлично число — нищо не предвещава.

Другите, водени от йорега Самир, се снаряжиха с огромни щитове и строени във фаланга, настъпиха подир гвардията на Стара самодива. Вървяхме след тях, край нас чаткаха стрели, стъпвахме по мъртви тела и отблъсквахме протегнати за помощ ръце.

Трийсет метра от стените. Толкова. Не можеше повече. Пространството бе набито с тела и оръжие. Който не разбира какво става, трябва да се е шашнал, ако гледаше какво правим. Защото за да прекрачиш в Тунай, трябва да влезеш в очите си. Ей така — да ги отвориш широко и да си представиш, че стъпалата ти влизат в тях. После коленете, таза. Най-трудно е с раменете. Не съм сигурен, че е заради това, че са най-широки…

Беше трудно. То дори когато си сам е трудно да се съсредоточиш, па камо ли сред рева на битката. Отгоре започнаха да ни обстрелват със стрели и копия. Трябваше да бързаме.

Двама изчезнаха — успяха.

Съсредоточих се — бавно, бавно. Ето така… Огромно черно копие трясна до мен и задният му край ме перна по рамото… И двамата йореги бяха изчезнали… Опитах отново. Ето… и коленете… бедрата…