Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

— Какво правиш тук?

После в очите й премина сянка.

— Кой те доведе?

Какво да й отговоря?… Май се чувствах по-сигурен с меча.

— Ти… — заекнах като смотан тийнейджър. — Ти онази ли си?

Усмихна се — кротко, огряна от красив спомен.

— Онази… Търсих те — призна внезапно.

— Другите…

— Едва не ме набиха, задето те пуснах — поклати глава. — Къде изчезна?

— Ти нали каза да забравя всичко.

— Казах — сви устничките си тя.

— Трябва да бързаме — обади се зад гърба й оня пич.

Аждаха… Къде бях чувал това име? В Ирак?… Май от Чакар. Е, като си спомних за него, киселините в стомаха ми се завихриха като цунами.

— Чакай… Къде отиваш?

Кимнах към караулката и преглътнах сухо.

— Към своята Земя? — повяхна на мига тя.

— Побързай — посъветва ме другарски оня с меча. — Сега, рано сутринта, пътят е най-сигурен.

— Млъкни, Аждаха — сопна се самодивата. После пак към мен: — Защо не останеш още малко?

Как да й кажа, че бягам?… Изведнъж почувствах… Представи си, че мозъкът ти е отворен и някой рови из него с боксова ръкавица. После видях втренчените — черни и много зли — очи на Аждаха и инстинктивно се свих като при удар. Стана ми леко.

Обаче лошият вече бе успял да си свърши работата.

— Охо! — проточи доволен. — Войничето е без разписана книжка!

После… После беше срещата със Стара самодива.

— Помогнах ви — казах кротко.

— Малко е да се каже — призна тя.

— Живи сме — напомних й аз.

— Въпреки че съм жена, аз държа на дадената дума — засмя се уморено и разпореди да бъда заведен при Пазача на Портата.

— Да си взема багажа — казах аз на шарканите, които трябваше да ме съпроводят през градините на Забранения замък.

Багаж… вятър. Трябваше да се отърва от човека Делян Имен.

Самодива… Наречено й било… Някаква история с Аждаха… Всичко това сега, след преживяната кошмарна нощ, битката с чудовищата-григори и стресът в Тунай, ми се струваше дребно и несъществено. И най-важното — можеше да почака.

И така — да го оставя тук и да го прибера на връщане?… Ако нещо трябва да стане, то ще стане, без да му бабувам. Обаче… Ако налети на Иисусовите ангели? Или срещне други наши врагове?… Човек в света Самодивия — жив, здрав? Хайде бе! Веднага ще му пребърникат мозъка. А Делян знае твърде, твърде много…

Тогава?

Да го пусна обратно в света Земя? Тъпо. Ще се наложи да се върна с него. И да замеся пак великите алпи… Трябва да изчезне тялото от болницата. Да се сложи на негово място самият той. И да „оживее“ или да умре — вече наистина. Дълга и широка, тясна и дълбока, както казват нему подобните.

Изпъшках. Егати задачата!… Ако баща ми алп Лачин е наблизо и ме наблюдава, сигурно ще му окапят веждите от срам заради мен. Да умувам… за един човешки живот! Па бил той и на Имен!

Спомних си Бат Терек. Тежкият му поглед. Ниският, приглушен глас: „Не знам кое е по-важно.“ И после: „Ти трябва да решиш.“… Майната му! Та той, Делян Имен, беше само едно средство! Меч в ръката на воин, камшик на конник, мотика на градинар! Кому е нужен?

Спрях пред входа на хана. Вече зазоряваше. Потръпнах от утринния хлад. Разкърших рамене и сложих ръка върху дръжката на кинжала.

Шарканът от охраната на хана едва гледаше изтощен. Езикът му бе пльоснат на шубера като скъсано корабно въже. Стълбите скърцаха издайнически и сигурно звукът им се забиваше като ръждясъл пирон в съня на спящите. Какъв пирон… Като кинжал. В сърце…

И вратата изви протяжно. По-точно — изплака. Защо го спасих, защо го отведох при великите алпи, защо му дадохме надежда?… Щом трябва, щом ще го…

Леглото беше празно.

Стаята беше празна.

Беше просто едно от поредните разширения на галерията — може би петнадесет на двадесет крачки. Но нещо го накара да спре и да вдигне борината високо над главата си.

На пода се търкаляше ствол от дърво и препречваше пътя му. Отдавна изсъхнал. Ако го ритнеше, сигурно щеше да се разпадне. Лениво съобрази, че може би изходът е наблизо. Направи няколко крачки и вдигна крак да прескочи един от сухите клони…

Видя как клонът се раздвижи и се уви около прасеца му.

После страшна сила го запокити на пода и втори клон се подпъхна под тялото му и тръгна да се свързва с първия.

Ат изпусна борината, но задържа меча и по-скоро инстинктивно, отколкото вследствие на анализ на обстановката, замахна и отряза клона, който вече така притискаше тялото му през кръста, че го заболя.